КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Виктор Ерофеев – скандално емоционален

Критични вибрации | Мария Узунова


 Виктор Ерофеев - Живот с идиот
Сборникът  разкази „Живот с идиот” на В. Ерофеев е истинска радост за ценителите на качествената литература. Действително, той е скандален, но с идеите и трактовките си, а не в търсене на показност и плъзгане по злободневни теми. Виктор Eрофеев е сред най-значимите съвременни творци - космополит, дълго време неиздаван и цензуриран в родината си, чието творчество не се свързва изключително с национални теми, черти и образност. Същевременно, той остава руснак до мозъка на костите си, както личи от богатите пластове литературна канава, фино втъкана в разказите му и от специфичния хумор и емоционалност, рушащи всякакви граници и табута.
 В. Ерофеев сякаш не пише разкази, а разстила рибарски мрежи, в които да те улови, обърка и замае. Наистина, те са вид тест за сетивата, като прословутите, използвани в психоанализата „роршахови петна” - разноцветни изображения,  в които всеки би могъл да намери свой собствен код за разчитане и сглобяване. Нерядко при втори и следващ прочит на произведенията му като слънчеви зайчета проблясват неподозирани смислови нюанси.
 Зад наглед делничните случки, озаглавени с прозаични имена, често протичат смразяващи кръвта истории. Динамика, силен диалог и зашеметяващи обрати изпълват текстовете, пулсиращи от емоции. Неслучайно, по един от най-проникновените му разкази „Живот с идиот” А. Шнитке създава опера, а по-късно бива филмиран. Донякъде тази творба напомня емоционалността на новелите на П. Мериме, силната им страстност и задъханост.  На фона на леко причудливото съжителство на тримата герои - разказвача, жена му и идиота, В. Ерофеев успява да напипа и изобрази най-тъмните и болезнени жилки на любовното чувство. Макар и хилядократно описвано в литературата от всякакви гледни точки, то е толкова ново, различно и уникално представено от него. Идиотът, спазарен като роб или животно, се оказва не просто субект, а става двигател на събитията и изправя притежателя си пред най-неочаквани преживявания – помага му да опознае собствената си съпруга, себе си и не на последно място, а всъщност това е основното - разкрива нови измерения на любовта. Фабулата е максимално изчистена, събитията следват симетрична конструкция, с което  виртуозно е постигнат траги-комичен ефект, подсилващ неочаквания обрат на семейните отношения. Изборът на основния акцент - цветята, които идиотът подарява на героя, са изключително силна метафора в творбата. Остроумно наречената от автора “дълга цветарска обсада”, обаче не е война, тя провокира скандали между съпрузите, но сближава двамата мъже в разказа. Така даряването на крехки, ефимерни цветя се превръща в символ на компенсация за полученото физическо притежание. Умишлено избягвам да се спирам върху сюжета, защото именно неговата „очаквана неочакваност” и бруталност, предадена уж небрежно, са сред основните плюсове на произведението. И ако в хиперболизирането и уедряването на плановете можем да видим известни гоголевски реминисценции, то развръзката на „Живот с идиот”, е твърде оригинална и самобитна. Любовта като притежание, обсебване на партньора е доведена до абсолютна крайност, след което отново бива тривиализирана и събитията се връщат в начална точка - като повторяем кръговрат. Основна специфика на словото на В. Ерофеев е остротата и директния изказ, езикът е жаргонен, на моменти дори вулгарен, но не дразни, тъй като цели открояване на типични черти у героите. Волно, леко и естествено той разрушава всякакви езикови, морални или по-скоро „псевдоморалистки” табута и само с две-три фрази разкрива фалша и привидното лустро на персонажите. В „Живот с идиот” авторът успява да хване скритото в човешката природа, да го уголеми и превърне във видимо-гротескно. Намирам съществена близост в тематиката и  композицията на този разказ с прекрасната Чехова повест „Стая № 6”, където границата в поведението и възгледите на луди и нормални е така размита, както и в творбата на Ерофеев. Любов ли е наистина това, жертвоприношение, или и двете? Трудно е да се дефинира - по-скоро В. Ерофеев рисува една от формите на любовта - сурово, без превземки и смайващо убедително.
Друг, незабравим разказ в сборника, е „Ана или тялото на руския авангард”. Едновременно метафорично и грубо натуралистично - метод, превърнал се в запазена марка за изразността на Ерофеев, е представен обърканият свят на героинята. Пробуждането й, напомнящо “огромна риба, изхвърлена на брега на побъркания океан”, или по-простичко казано - махмурлук, ясно внушава пошлостта на досегашния й живот и дебнещата самота. Със смазващ сарказъм, в цял параграф са представени злополучните опити на Ана да отслабне - „тази нощ тялото на Ана беше достатъчно тлъсто… приятно мазнееше, като пушена сьомга”, не пести сравненията авторът, стеснявайки максимално времевия диапазон на изображение, с което се надсмива над  перманентните женски фикции и суета. Фината игра на думи с името на героинята, му помага да открои същинската й природа: нито трагично-романтична като Ана Каренина, нито поетична като Ана Ахматова - неговата Ана е просто тъжна, модерна жена. Обградена с вещи, обсебена от пориви за тълкуване на изкуството, тя се е превърнала в колекционер на клишета и пустота. Тя е сама сред празните бутилките алкохол, останали след многобройните й любовници, сама, но авангардна единствено в собствените си очи. С изключително майсторство Ерофеев превръща тялото на героинята си в метафора на изпадналата в тъпо самодоволство и безидейност интелигенция.
И ако Ана очевидно е немарлива към външността и теглото си, основният й грях е израждането на чувствата й. Фарсовата ситуация в дома - коледна елха с изпочупени играчки, стояща в жилището й през март, подсказва леността и безхаберието на Ана/съответно на интелектуалния псевдоелит към реалността. Всичко при нея е сякаш взето назаем - аксесоари, забавления, дори образът на „най-любимия мъж” първоначално й се струва непознат, тя го вижда само в леглото си, но в гръб и омотан в нейните дрехи. Твърде удачно безцелните й дни са сравнени с капки вода, монотонно капещи от ушите на героинята С тази рамка, като символ на разпиляването започва и самият разказ. Несъмнено темата за любовта присъства, но тук тя е разработена твърде нестандартно. В. Ерофеев представя любовта не като взаимност, или симбиоза на емоции и чувства, а мутирала в канибализъм. В известен смисъл за това намеква и една от началните му характеристиките му за Ана, дадени в низходяща градация - не е ли тя просто „Ана на шията”? Определение-изречение, заклеймяващо жените като консуматорки, прилепващи и изсмукващи всичко от другия. Неизбежната участ на партньора им е да бъде погълнат, тотално обсебен, като последно средство срещу самотата. Подобно на един от най-сюрреалистичните разкази на Р. Бредбъри “Приятни вибрации”, в който любимата става жертва на тотална, изискващо пълна физическа отдаденост страст, и В. Ерофеев не се свени да изобрази атрофията на чувствата. Твърде нестандартно авторът разкрива последствията от невъзпирането на емоциите - акцентирал върху невъзможността на Ана да ограничи физическия глад, той намеква, че липсата на самоконтрол води до пълен егоцентризъм. В ярко обрисуваната от него любов-лакомия доминират зловещите нюанси.
Действително, след прочита на сборника, остава горчив вкус в устата, усещането е тягостно и меланхолично. Почти повсеместно любовта и поривите за простичко щастие претърпяват поражение. Поза на автора ли е това, или наистина “мътночервената светлина” е тъй чест житейски спътник? В творбите на Ерофеев няма място за нежност и дълбоки чувства - те са или неразбрани, или адресатът им не е в състояние да ги приеме и проумее, както става в разказа „Белият кастриран котарак с очи на хубавица”. В тази простичка, но много силна миниатюра, диалозите между осъдения на смърт и зловещият полковник, с нежно име Диамант, извикват реално физическо усещане за ужас, а контрастите са доведени до крайност. Сюжетът върви по ръба на абсурда - в един кратък миг авторът дава на жертвата крехък шанс за спасение. Развръзката обаче е повече от виртуозна - изящните слова на осъдения се оказват фикция в един свят на беззаконие и терор. Моралната порочност на властимащите и липсата им на усет за красота, справедливост и щастие, са представени по спиращ дъха начин. Подобно е внушението и в един от най-ужасяващите и експресивни разкази „Папагалчето”, където в епистоларен стил, от името на мъчителя, с нескрито опиянение от жестокостта,  е пресъздадено поругаването на вярата в полета на човешкия дух. Мрачен и сатанински зловещ, текстът е изключително въздействащ, макар и с песимистичните си изводи. При това В. Ерофеев изобличава не само политическия терор, наложен отгоре, той акцентира върху „огромната страст човешка къмту мъчения”, това, което кара отделните лица да изпитват наслада от психическото и физическо мачкане на индивида.
Авторът отива още по-далеч и критикува манталитета на съвременниците си да забравят и прощават злото и да запазват нереален, почти носталгичен спомен за миналото, вместо да го отхвърлят с омерзение. И в други произведения, например в „Лайнарката”, решението на един битов проблем - наводнена сграда, води един от героите до невероятни прозрения - описвайки пред смаяните бригадири местния санаториум, той започва да фантазира как в него поддържали чрез изстудяване всички бивши партийни и военни лидери, за да ги използват, когато обстоятелствата повелят отново. И към този проблем Ерофеев подхожда смело, без излишен патос и фалшив респект към националната история. Партийните и военни лидери - Ленин, Сталин, Троцки, маршал Жуков, Берия, са подложени на остър сарказъм. Осмян е и руският пиетет към мумифициране и отдаване на посмъртни почести на партийните величия. Хладнокръвните убийства на невинно осъдени по политически причини лица, извършени с „душевна мъка и като чисто по руски не ме гледаше в очите”, са само част от незабравимите и врязващи се в паметта картини. При това авторът не би могъл да бъде обвинен в цинизъм, напротив - именно руснак е в състояние да изобличи с художествени средства терора и беззаконията, извършвани в страна, дала картините от „Архипелаг Гулаг” на друг свой титан на перото.
Впрочем, в голяма част от разказите на В. Ерофеев е силно застъпена темата за жестокостта и нейните проявления - в ежедневието, между хора с по-висок и по-нисък пост, между обвинени и обвинители, съпрузи и дори между бивши и настоящи любовници. При това сцените на крайно изстъпление са многобройни, представени детайлно и  с бруталност, без никакво щадене към сетивата на читателя. В „Живот с идиот” кръвта сюрреалистично се слива с доматения сок, който пие главния герой - зловеща амалгама, в която прозира авторовия замисъл за лекотата, с която човек дръзва да извърши престъпление. Подобен натурализъм засилва усещането за безнадеждност, а дългите описания на обсесиите, близки по нюансираност с някои от създадените от Кафка картини, като например инквизициите на невинния герой от „В наказателната колония”, са дълбоко разтърсващи и незабравими. „Как заклахме французина” и особено „Момичето и смъртта” са истински шедьоври в обрисуването на безпредметната жестокост - морална и физическа. Във вече споменатия разказ „Живот с идиот” насилието се редува с нежно-лирични сцени, а честото му присъствие в живота е майсторски предадено чрез използвания жаргон - жената на главния герой бива намаризена от мъжа и любовника си, с избягването на думата пребита, В. Ерофеев намеква именно периодичното повторение на този акт. Основният подтекст обаче е оневиняването на боя от главния герой – разбирането му за посегателството над жена като за нещо обичайно и естествено.
Характерна черта в творчеството на Ерофеев е липсата на респект дори към световно утвърдени литературни имена и произведения и пародирането им. Извършван незлобливо, с финес и най-вече с цел преосмисляне на приетото за неоспоримо, подходът му провокира, но към размисъл, без да скандализира. Играта на думи с творби на Достоевски, Й. Бродски, Чернишевски, Пруст, Борхес, е важна специфика на стила му. Без да звучи пошло, Ерофеев съумява да покаже, че добрият писател би могъл да „преформатира” дори приетите за класици автори, когато го прави с чувство за мярка и по свой начин. При това изгражда своята антитеза основно чрез постъпките на персонажите си, като ги противопоставя на известни образи и цитати, но поставени в нови ситуации. Изграждайки оригинална, нестандартна рамка на действието, той дръзва да иронизира дори превърналите се в нещо като мото думи на Горки „човек, това звучи гордо”. Изречени от хладнокръвно действащ убиец, думите затрептяват с целия възможен сарказъм на ситуацията и се забива като нож в съзнанието. Наистина В. Ерофеев е виртуоз на пародирането, при това той не се посвенява да погледне по необичаен начин и да се докосне до който и да е щекотлив въпрос - темата за евреите, вярата в Бог, сексът с разнообразните му форми, за него няма теми-табута.
В. Ерофеев е майстор на необичайната изразност и художествени средства на ръба на абсурда. В „Крахът  на всичко” с много хумор и изящество той представя  псевдонаучните разговори  и „хармоничния” бит на двойка интелектуалци. Блестящи диалози, вплели пародийното търсене на лингвисти анахронизми и картини, излезли сякаш изпод перото на Дж. Суифт за приключенията на Гъливер - така са видени срамните въшки, с които се оказва заразен един от персонажите. Отново използвайки хиперболизацията като художествен метод, авторът разкрива фалша в семейните отношения, постоянното говорене за отвлечени теми, докато истински важното - липсата на нормални емоционални контакти, успява да бъде видяно едва при използването на увеличителна лупа. Езикът е жаргонен, на места би стреснал пуритански настроените читатели, но не е самоцелен, напротив - умело разкрива фалша и  лъжите в семейството.
Друга основна тема в творчеството му е отношението и вярата в Бог. И към нея авторът подхожда по леко циничен, но убедителен и нестандартен начин. Оставил женската вагина като в спиритичен сеанс да прави признания дали съществува Бог, на пръв поглед авторът разрушава всяка святост и се надсмива над религиозните чувства. Атеизъм ли е това обаче - смятам че не е, просто с художествени средства той успява да разкрие вижданията на една на пръв поглед отритната от обществото и дамгосана като лека жена героиня. При това убежденията й се оказват не по-малко искрени и съкровени, от тези на заобикалящите я. Самото заглавие на произведението  „Персийски люляк” внушава нежност и чистота на чувства и емоции. В този кратък разказ, В. Ерофеев постига брилянтно пародиране на смятаните за непоклатими постулати на християнството и им противопоставя друго измерение на вярата - не толкова морална, но пък много по-спонтанна и идваща от сърцето. В „Болдинска есен”, отричането от Бог е представено чрез градация от изречения-формули, изписани от главния герой като в транс. Той ги вписва в бележника си спонтанно, като осенили го свише мисли. Всъщност, изрежда като житейски прозрения неверието си в светци, щастие, родина, семейство, Бог, Ленин, дори любимата си - хора и понятия, вплетени в живота му, превърнати от обстоятелствата в своеобразни кумири и изискващи всеотдайност като към непогрешими авторитети.
С особена острота В. Ерофеев изобразява бутафорния свят и абсурдните занимания на съвременната му интелигенция. Най-силно насмешката е изразена като че ли в „Три срещи” - пресъздаващ безцелните занимания на артистичния елит. Както в “Ана и тялото на руския авангард” и тук героинята Олимпия има по-скоро гротескно излъчване. Пошла и елементарна, с име-алюзия за прословутата картина на Мане, тя има смехотворни амбиции да е муза на творци. Същевременно, интересите й се изчерпват с поглъщане на огромни количества есетра, апатия към политиката и към изобразителното изкуство, от което непрестанно се възхищава с клишета от типа на „Аз обичам Врубел… той е гений на неизразимото”. С не малка доза горчивина и ирония е обрисуван и приятелят й писател, подписващ се в блудкавите си любовни писъмца като „твой Маяковски”. Действително, сатирата на писателската интелигенция достига истински връх . Представена като маргинална, нелепа общност – или още по-зле – „понятие”, както я нарича Ерофеев, съвременната интелигенция, за разлика от същинската – противопоставяла се  на режима и заради радикалните си идеи и слово заточвани в Сибир, е заета с брътвежи за изкуство и за отвлечени лингвистични понятия. Твърде неласкава е тази оценка на автора, но, уви в нея има резон. Краят на разказа е невероятен - той повтаря в пародиен вид мотиви от прословутия еротичен разказ на Б. Виан „Кучетата, желанието и страстта”, в който двама любовници се наслаждават от убийството на животни и хора, но използвайки характерната си хиперболизация, тук В. Ерофеев постига невероятен траги-комичен ефект.
В множество разкази, без фалш, а с изключителна острота, са скицирани черти, смятани за характеристики на руския човек като пристрастеността към алкохола. Любопитно е, че той показва сред жертвите му и жени с претенции за духовна извисеност – като Ана или Олимпия, или бунтарки като “черничката”, образите на пиещи мъже пък са неизброими. В брилянтния разказ „Как заклахме французина”  само с един-единствен уж наивно зададен въпрос от чужденец – не се ли дължи общото оскотяване на водката, авторът поставя пръст в раната, дръзко, смело и без да се бои от ефекта на думите си. С изключителна виртуозност, Ерофеев успява да прозре във величината на злото, но не само да го констатира, а да предвиди последствията. Злокобни нотки звучат и изразяват авторовата позиция в отправената забележка към французина, попаднал в руска компания, че при пиене трябва отвътре да се изтръгне човекът. Действително, Ерофеев разкрива в този светоглед не проява на дълбока и самобитна емоционалност, а сянката на жестокостта и насилието, които не закъсняват да се проявят върху  госта. Перманентното пиене на населението е представено безпардонно в „Писмо до мама” и схванато като стадий на болест. Симптоматичният надпис край град Владимир „одеколон под три рубли броят се продава след 14 часа” спокойно би могъл да бъде мото и да рамкира голяма част от разказите. Проблемът е изведен ясно, като теорема, а производните й са чест гост в творбите - агресията и пустотата. Затова и авторското твърдение, че не вярва в съществуването на лице, което да е виждало такъв надпис, е пропито от тъжна ирония и утвърждава наблюдението.
И накрая се чувствам изкушена да кажа няколко думи за превода на текстовете  - разбиран като вид творчество или създаване на палимсест. Ще цитирам впечатлилите ме преди време думи на преводачката на Дж. Джойс Иглика Василева, че „податливостта на превод не е качество на оригинала, а на преводача и зависи от неговата способност да тълкува и претворява”. Смятам, че тези характеристики важат с пълна сила за настоящия сборник и са изключителна заслуга на екипа, направил невероятния превод - Иван Тотоманов, Емилия Масларова, София Бранц.


2008-10-07 | Прочетена: 1747