КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНАТА РЕАЛНОСТ

Критични вибрации | Марк Шатуновски

 

Преди двадесет и няколко години, през 1980 г., Кирил Ковалджи - съвсем благополучен литератор, автор на редица издадени книги, поет и прозаик, и не само редови член  на Съюза  на писателите, а  действуващо лице на административния му апарат, член на изпращаните в чужбина делегации,  което в онези времена  беше голяма привилегия, завеждащ отдела за критика на списание «Юность», издавано в тримилионен тираж - едновременно  с повече от десетина такива като него нередови членове на същия този Съюз, беше упълномощен да организира едно от поетическите студия в Москва.  Трябваше да бъдат създадени толкова студия, колкото бяха упълномощените лица. Всяко лице получаваше правото по свое усмотрение да привлече в създаваното от него студио известен брой безстопанствени, мотаещи се по бохемна Москва млади и не много млади поети, които Съюзът категорично не искаше да приеме в своите редове, но и не можеше съвсем да игнорира.  


 

МАРК ШАТУНОВСКИ

Ковалджи Кирил. Обратно броене. Стихове и проза. М., 2003

 

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНАТА РЕАЛНОСТ

 

Ковалджи Кирил. Обратно броене. Стихове и проза. - М.: Книжный сад, 2003. - 416 с.

 

Преди двадесет и няколко години, през 1980 г., Кирил Ковалджи - съвсем благополучен литератор, автор на редица издадени книги, поет и прозаик, и не само редови член  на Съюза  на писателите, а  действуващо лице на административния му апарат, член на изпращаните в чужбина делегации,  което в онези времена  беше голяма привилегия, завеждащ отдела за критика на списание «Юность», издавано в тримилионен тираж - едновременно  с повече от десетина такива като него нередови членове на същия този Съюз, беше упълномощен да организира едно от поетическите студия в Москва.  Трябваше да бъдат създадени толкова студия, колкото бяха упълномощените лица. Всяко лице получаваше правото по свое усмотрение да привлече в създаваното от него студио известен брой безстопанствени, мотаещи се по бохемна Москва млади и не много млади поети, които Съюзът категорично не искаше да приеме в своите редове, но и не можеше съвсем да игнорира.  

По някакъв начин Кирил Ковалджи се изхитри да събере заедно практически всички що годе значителни поети на моето поколение - сега петдесетгодишни. И още тогава той извърши нещо изключително новаторско. Във възглавяваното от него студио той  се отказа от ролята на демиург. Тоест,  не се опитваше да ни прави себеподобни и даже допускаше за себе си възможност  да се поддава на нашето влияние. Това по-късно му позволи  да напише в статия, посветена на студиото, че е „най-незнаменитият" сред нас.

Занятията протичаха по вечерно време в залата за конференции, празна след  края на работния ден на списание  «Юность». Неизменен отговорник беше  Евгений Бунимович. А неформален лидер (поне на мен тогава така  ми се струваше) - Александър Еременко, или  още Ерема.

На занятията Ерема винаги се  придържаше близо до вратата. Надясно от криволичещия коридор, в редакционната тоалетна, зад тоалетната чиния той обикновено криеше бутилка евтин портвайн. Ерема със знаци ме подмамваше направо от занятията и вече в коридора със заговорнически шепот  ме питаше: „Искаш ли да пийнеш?" и се отправяхме към тоалетната.

По това време ставахме повече или по-малко известни. Още не ни пускаха  в официалната литература и не ни печатаха, но нашите имена циркулираха в кулоарите. И студио „Ковалджи", което ни беше събрало в единно силово поле, също придобиваше притегателен ореол.

Всички учредени студия по същото време мирно прекратиха своето съществуване. А студио „Ковалджи" продължаваше да се събира на семинари. След нас, по собствена инициатива, в него дойдоха четиридесетгодишните, после тридесетгодишните... А преди известно време ми позвъни Кирил Ковалджи и ме покани в своето сегашно студио. И аз за пореден път се удивих как, въпреки всички промени и сътресения, той се е изхитрил да събере тези, които още нямат навършени двадесет или са малко над двадесет години и да възобнови занятията.

Още не влязъл, практически веднага получих от него подписаната за мен книга «Обратно броене». Имах отдавна криза в четенето. Добре помня, че ми даде тласък. Дъщерята завършваше училище и просто с някаквa истинктивна неприязън изучаваше романа «Война и мир». С обикновен и  разбираем родителски ентусиазъм взех томчето на Толстой, отворих го и започнах да и чета на глас първата попаднала ми страница, за да демонстрирам какъв страхотен писател е той, и сам - не помня за кой пореден път - се увлякох по неговите  грабващи периоди.

В продължение на няколко дни аз изцяло се потопих в него. Но когато стигнах до молебена преди Бородинското сражение и по-точно, до „плешивия генерал с Георги на шията, стоящ точно зад свещеника и, некръстейки се (очевидно немец), търпеливо чакащ края на молебена, считайки за нужно да го изслуша, вероятно за „възбуждане на патриотизма на руския народ", се почуствах излъган. Толстой ми открадна реалността.

Иди-дойди, когато пише за Наташа, Андрей или Пиер. Това са измислени персонажи. Те са напълно в негово разположение. Но Бородинската битка  е съвсем друго нещо.  Ами че тя действително се е случила. И молебен е имало преди сражението. Най-вероятно той е протекъл приблизително така, както го е описал Толстой. Само че самият Толстой там го е нямало.  И значи, използвайки своята ненадмината способност да представя измислицата за действителност, той, вместо самата действителност  незабележимо ми е пробутал своята съвсем правдоподобна измислица. В резултат аз съм получил „реализъм" вместо реалност. 

Превъзходен, трябва да се каже, първокласен «реализъм», но все пак «реализъм» - а това съвсем не е едно и също. Реалността е  многообразна и практически неизчерпаема, а «реализмът» е окастрен от авторския подбор на ограничен брой детайли. И сега, вместо сам да решаваш кое ти се струва важно и съществено, на молебена на Толстой няма къде да се денеш от натрапчивия поглед на „плешивия генерал", който, щом не се кръсти, значи е немец, а  ако е немец, то нищо друго освен  за тъпата „полза за възбуждане на патриотизма у руския народ" не смее да мисли.

Оттогава аз не че престанах изобщо да чета. И не че именно Толстой, или изобщо. Напротив, аз предприемах нееднократни опити. Но всеки път се препъвах  в това, че постоянно нещо ми пробутват, натрапват, напъхват, внушават. Тогава раздразнено зарязвах четенето и с леко сърце се отдавах на произвола на електронните средства за масова информация, все още способни да внушават илюзия за реалност със своето очевидно варварство.

Но периодично се замислях върху това каква трябва да бъде книгата, която бих могъл да прочета. Навярно някого трябва приблизително същото да го вълнува. И ето, че в подарената ми книга „Обратно броене" на Кирил Ковалджи аз се натъкнах на такъв абзац:

Защо ни е необходимо да научим от Бунин, че едрият слуга беше «в полубакенбарди,в червена жилетка на черни ивици  и обут с половинки", че „на прага на вестибюла се показа лелка - широка безформена дреха от соа-екрю на голямото съсухрено тяло,  едро лице с увиснала кожа,  с нос като кука и под кафявите очи - жълти торбички" и т.н.  Три четвърти от разказа - само зрителни детайли, описания. А от Катерина остават всъщност само немигащите очи и лекотата, с която се е отдала на пристигналия студент.

А най-важното - каква е тя в действителност, кой е той, що за хора? - е изпуснато...

По-нататък аз намерих  нещо корелиращо с този почти нулев интерес, който предизвикваше в мен текущият литературен процес. 

Аз, например, нямам съмнения по отношение честността на Пушкин и Толстой.  Но се съмнявам, когато става дума за съвременната проза. Като правило - много думи, много умения, жажда за самоутвърждаване. Веднага ми става безинтересно. Какво от това, че Хикс или Игрек  са талантливи, ако те не са склонни да обичат и честно да се отнасят към себе си и към света?     

Даже не се разочаровах, когато някъде по средата прочетох: 

Творчеството при такава вътрешна настройка не може да бъде ярко и изгарящо. Но затова пък може да бъде човечно. Надявам се, че точно това ще се търси...

Не се смутих, че не споделям сдържания хуманистичен оптимизъм на Кирил Ковалджи. По-важно беше за мен да не се натъкна на този, който все още си въобразява, че е демиург, творец на създадената от него вселена  и кукловод на конструираните от него персонажи. Толстой изчерпа целия  определен за това лимит на доверие.

И ми се струва, че когато Ролан Барт е провъзгласил «смъртта на автора»,  практически той я е объркал със смъртта на демиурга. Ами че от автора, както и да извърташ, никога докрай няма да се избавиш. Той, както и да се старае, е съвършено неунищожим. 

Странно - как са  могли да подлагат на съмнение съществуването на Иисус? Ако съществува Проповедта на планината, нещо толкова уникално и гениално казано, може ли да не е съществувал този, който го е казал? Може ли той да бъде заменен от колективното творчество (при това спонтанно, в най-кратък срок!), когато са очевидни  всичките признаци на неповторимата Личност? След такъв въпрос всички други доводи нямат значение...

Тоест, още преди две хиляди години е станало съвсем незадължително авторът (не е важно с голяма или с малка буква - това, според мен е чиста формалност)  да съвместява своята роля с пълномощията на демиурга. Повече не е имало никаква необходимост за това - разклатила се е вярата в тържеството на крайния детерминизъм.  На автора му е предстояло да встъпи в друг тип взаимоотношения със своето творение. И, изглежда, единственото, от което това освобождава е изключително уморяващата необходимост да се правиш на супермен.  

Ще попитат: кой все пак е изкушавал Христос в пустинята? Аз бих отговорил приблизително така: веднага след Покръстването (посвещаването) Иисус  открива в себе си непозната могъща сила, Божествено призвание. Такава сила (както и откриването на огъня, както разбиването на атома) сама по себе си е съблазън. Христос е трябвало да осъзнае безграничността на своето могъщество и, осъзнавайки го, да го ограничи. Нека човечеството да узнае от какви възможности се е отказал Христос и какви е споделил с хората.

Не че самият Кирил Ковалджи поставя под съмнение  нечия общопризнателна изключителност, но сама за себе си изключителността придобива лек оттенък на баналност.

  

„Какво да кажа за живота? Че се оказа дълъг..." с по-голямо основание от Бродски аз повтарям неговите думи. Аз съм и по-стар и живея по-дълго". Разбира се,  личността на Бродски, неговият характер, съдба са  отбелязани с печата на изключителността, докато пишещият тези редове  не може да се похвали с подобно нещо и, благополучно добрал се до почтена възраст, откровено признава, че е предявявал към себе си и към живота обикновени изисквания. Нормални...

Ние все още нямаме достатъчно положителен опит, за да поощряваме нечия рискована смелост публично да афишира своята „обикновеност" - дори това да е само естествена реакция  на многократно въвеждащата в заблуждение самонадеяност на предшествениците. До този момент ние не си представяме „художествената" литература без прегряване на амбициите и продължаваме леко да се хващаме на всевъзможни литературни уловки за мухи. Все едно, ако веднъж с настъпването на сезонната активност на насекомите в някоя хипотетична  кухня са забравили да окачат лентичките и тяхното отсъствие би предизвиквало у мухите недоумение и разочарование:

Тази моя особеност понякога се възприема като житейска уклончивост, като отсъствие на силен характер (последното - от изказването  на С.Липкин за моите стихове). С една дума - нито рак, нито щука...

Но, отказвайки се да ни манипулира, авторът автоматически се поставя в слаба позиция. Той и сам знае, че това е слаба позиция. Той и така ясно разбира, че е заел тази позиция не от непредсказуемост или от незнание. Че в това има все още невидима не само за нас, но и за самия него, направляваща стратегия.

Аз умея да действам, но моят живот протече без особен натиск от моя страна - аз като че ли вървях, накъдето исках, но и някой ме водеше. И тези, които ме съпътствуваха, никога не са съжалявали за това. Напротив, аз често забелязвах, че хората, които са ми причинили зло, са били наказвани от съдбата (страшничко ми е да твърдя това - напълно е възможно да става дума за съвпадения)...

Рискуващият да се откаже от пълномощията на демиург няма друг избор. Той изобщо няма избор. Той просто е задължен да си представя амплоа-то на своя читател, за да не попадне случайно отново в безсъдържателната самонадеяност на предшествениците. И не само, той е принуден не само да споделя с мен, своя читател, всички мои заблуждения, но и честно да се заблуждава спрямо самия себе си. Ето защо понякога той неизбежно влиза в дискусия със самия себе си.

В сферата на произволните догми аз съм потенциален еретик, готов да признае правотата на опонента, ако той действително е прав. На мене не ми е свойствена „енергията на заблуждението". Затова и в литературния живот  аз съм „безпринципен"...

Нямайки избор, поставяйки себе си в слаба позиция, авторът оставя избора на мен -  на своя читател. Той повече не изопачава реалността в своя полза. Той няма нужда да скрива от мен своя естествен инфантилизъм или простодушие. И не би имало никаква възможност да се отличи конформизма от безстрашното  целомъдрие, ако преди две хиляди години не ни беше демонстрирана принципно друга авторска позиция:

 Казано е: „Бъдете в този свят, но не от този свят".  Прилича на епитафия на Скоровода: „Светът ме гонеше, но не ме хвана". Като бедняк на този фон изглежда прословутата ленинска формула: „да живееш в обществото, но не бива  да си извън него".  Бива и  е възможно! Даже  трябва...

Впрочем, целият този изваден  от подарената ми книга пунктир сам по себе си би бил нечитаем, ако не предполагаше непосредствена тактилна съотнесеност с действителността:

 Федя Сухов,  който беше член на партията, но се придържаше към християнските убеждения, на моя въпрос - убивал ли е през войната - ми съобщи под секрет, че - не, не е убивал.

- Как така? - се учудих аз.

- Ами ей така. Аз стрелях, без да се целя, стрелях като всички, с всички, но не по хората...

Както искате съдете такъв войник (бъдещ поет), но той е намерил собствено (лично, тайно) решение в конфликта между войната и заповедта „не убивай"...

Но тук и простата илюстративност  също явно е недостатъчна. Всякакви читателски напъни неминуемо ще се разбият даже в самата щадяща рефлективност, ако не я разтворим в напливите на окръжаващото многообразие.

Дадоха ми стая в Коктебел в трети корпус, до самото море. Страхотно, какво повече от това. Но първата вечер ме смути чуваемостта. Зад стената отдясно  - гласове, тиха музика. Думите не се разбират, но е ясно, че там са двама - мъж и жена, че им е весело.

От време на време звънят чаши, преместват се столове, след това настъпва пауза, чува се  леко трополене.

Станах решително и отидох да се къпя.  Ръмеше дъжд,  кеят беше пуст. Въпреки че морето беше хладновато, аз се гмурнах във вълните, удивлявайки се, че те проблясват  с искрици, като светулки...

Върнах се  и -уви! веднага започнах неволно да наслушвам. Известно време беше тихо, само жътварките жужаха и комар бръмчеше.

Едва си помислих, че сеансът  е завършил  и отново се чуха гласове, този път пресекливи, отново трополене, скърцане, охкане, после само женски стон, все по-отчетлив, сякаш тук, редом - изхлипа: 

- Ой, майчице!

За съжаление, аз в този момент бях  до отворения общ балкон  (той беше наполовина заграден) и не можех да се отдръпна. Изслушах всичко докрай...

<...>

...и ето те започнаха да разговарят, по-точно говореше тя, той хмъкаше, утвърдително мучеше или мълчеше. Не разбрах половината от думите, но гласът и́ беше гукащ, удивителен, леко играещ на инфантилност - от такъв глас можеш да оглупееш.

....Много след полунощ гостът си отиде. Хлопна вратата и всичко утихна.

На сутринта ми се прииска да  я видя, мотах се на балкона, но тя  така и не се появи. Надникнах зад оградката, разделяща общия балкон на две части - на връвчица се сушеше нейното бельо -  корсажче и бикини.

Вечерта отидох на кино, но щом като се върнах в стаята си, почувствах напрежение. И действително, всичко се повтори отначало.

<...>

На сутринта, зъл и разстроен, излязох на балкона. И трепнах, като видях съвсем редом на парапета нейната ръка. Китката на лявата ръка, дълги тънки пръсти, пръстен (един пръстен с великолепен ахат)... гледах като омагьосан, не смеех да се мръдна, сякаш се боях да не изплаша птичката.

Ръката изчезна. След няколко секунди хлопна вратата...

През целия ден мислих за моята съседка-невидимка. Със замряло сърце се върнах вечерта...

<...>

Но зад стената  цареше мъртва тишина.  

 <...> На сутринта през като че сън слушах някаква шумотевица. Когато се събудих, беше тихо. Излязох на балкона - пусто. По някаква причина реших  веднага да науча коя е тя - слязох до администрацията и направих справка. Казаха ми, че преди малко е заминала, изтекло времето... Била от Саратов.

Ето ти! Така и няма да видя тази, която чувах така наблизо... 

Във всяка друга книга това би било начало на мелодрама. А тук, цялата мелодрама накуп. Това е сюжет в своите естествени граници, свойствени му в житейския поток, чието течение започва много преди началото на изолираното събитие и не завършва след неговия край. В традиционния роман, изтръгнат от житейския поток, ние послушно следим перипетиите, а когато ни доведат до финала, чувстваме леко недоумение. Сюжетът се изчерпва, историята завършва. Но животът не се съобразява с това и се стреми да продължи, тъй като винаги остава незавършен и недоизказан. Само сюжетът, съответствуващ на своя реален мащаб, не предизвиква разочарование. И само в книга, лишена от жанрова ограниченост, за читателя се появява възможност да дочете мелодрамата, обръщайки страницата и започвайки да чете дневника.

Така се случи, че през 1971 г.  Дангулов ме подмами при себе си - в списание "Съветска литература".

 Реалността задава тест на съвместимостта. Тя стимулира всеядността в повествованието - способността леко да се преминава от домораслите философски обобщения към мелодрамата, от мелодрамата към дневника, от дневника към мемоарите, от мемоарите към публицистиката, от публицистиката към литературните бележки, а когато това всичкото е изчерпано, книгата може да се допълни с блок от не по-малко всеядни стихотворения.

Аз съм един от най-еклектичните и „безпринципни" поети.  Елате, казвам, в лавката, избирайте, навярно ще намерите нещо по свой вкус: ето ви венци от сонети, ето бели стихове, ето „зрънца", ето любовна лирика, ето политическа, ето философска, ето иронична, ето простички стихотворения, ето виртуозни и експериментални. Като че ли  - преимущество, разнообразие, богатство. Но не! Аз сам не зная  какво да ви препоръчам, всеки път, готвейки публикация или изява, като че ли играя на лотария.

По такъв начин „Обратно броене"  представлява книга, чийто жанр  е отсъствието на жанр. Тя, както и самата реалност, не се ограничава от едно нещо. Ами че реалността обхваща без изключение всички жанрове и  нещо, изпъкващо от тях. От своите многочислени имитации тя се отличава с единственото свойство -  с невъзможността да се впише в рамките на чисто функционалния подбор според нечие ограничено разбиране.

Естественият подбор не е функционален, той е феноменален. Ние не го контролираме. Не ние го избираме, а той нас.  Със своята утилитарност той е по-широк и с повече излишъци от нашия. Той не се вмества в прокрустовото ложе на художествените методи и задачи.  За нас той винаги остава немного необясним, случаен.

«Случаите» -  именно това е истинският жанр.  На тях задържаме нашето внимание. Ние ги отделяме от нечленоразделния синхронен бяг на времето и те засядат в потока на съзнанието. Като ленти за отбелязване в книга те  служат да ни напомнят, че нещо изпъква от привичния нам ред на нещата.

 

Но  практически няма нищо случайно. Всичко случайно се подрежда в някаква закономерност. Случайното  е такова причинно следствие, чиято верига  по цялата нейна дължина просто не ни е по силите да проследим. И само прелиствайки живота си от лента към лента, ние с времето евристично свързваме звената, които ни се струват разпокъсани.

Гирлянд от разнокалибрени случаи - това е единствената възможна композиция на книга, съвпадаща с реалността. Като нишка от първобитни мъниста, изкопани от праисторическа могила или като дръжка на разглобяем нож,  изхабен от затворника в зоната, тя притежава уникалността на артефакта.

Четенето на такава книга прилича на прехвърляне на зърната на броеница.

Продавачката Олга Ивановна от години мечтаеше за кожено палто, събираше пари. 

И накрая, мечтата и́ се сбъдна.  В ателието и́ ушиха истинско кожено палто, с козина. И тя тържествено го донесе вкъщи. Кипреше се пред огледалото, пред гости, родственици, съседи  от комуналното жилище, но... нито веднъж  не излезе с коженото палто на улицата. Първо, такава скъпа вещ трябва да се пази, с нея ей-така не се излиза, а подходящият случай през всичкото време все предстоеше. Второ, страшно е - не е свикнала да  изпъква. Из хората  има завист, лошо око, крадци...

Така и виси в гардероба коженото палто, увито в чаршаф. Всяка пролет посипват коженото палто с нафталин. Най-главното - че го има, въплътената мечта, гордостта на  стопанката.

Жената на моя приятел, домакиня, беше постоянен читател на „Седмичен кинопреглед". Отбелязваше интересните филми с цветни моливи, правеше някакъв план, последователност, но - домашните планове заяждаха, ходенето на кино все се отлагаше, отлагаше...

Всяка година  през есента съпругът и́ питаше:

                       - Ще се записваме ли за „Седмичен кинопреглед"?

                       - Непременно...

 Книгата "Обратно броене" на Кирил Ковалджи  по най-естествен начин  се оказва почти тaка гъсто населена, както и великите толстоевски романи. Но това е малко по-друго население. То се е регистрирало на територията, поверена на автора, без да иска неговото съгласие. Авторът повече не е началник на паспортно бюро или директор „експлоатация на сгради", а даже не е домоуправител. Той сам сега там е незаконно и се различава само по това, че състава и гъстотата на населението изцяло и напълно се определя от неговата феноменалност, а не от някакви абстрактно формулируеми художествени задачи. Ето защо тук повече никой не играе ролята на фантомни персонажи:

 

...Лейтес  беше заместник-председател на Чуждестранната комисия, през 1947 г., той издаде солидна книга „Съветската литература на международната арена", която беше предложена за Сталинска награда. Лейтес стана безочлив и завъртя в кабинета любов с младичката секретарка, а старата седеше в приемната „на юздите", задържайки посетителите - „почакайте, той говори с Ленинград!" Някой нетърпеливо  нахълта през вратата - момичето успя да се скрие, но на пода се търкаляше детайл от тоалета...

За премия вече не ставаше и дума, решиха да запишат Лейтес космополит (тъкмо беше в ход кампанията), като предварително го изключат от Партията и от Съюза на писателите. Фадеев повика Лейтес „на тепиха". Яви се. Секретарката му отвори вратата и лично наблюдаваше сцената. Лейтес на един крак, подвил другия, махайки с ръце като с крила, скачаше към председателската маса. Фадеев се надигна, пребледнявайки. Лейтес жално изкукурига, сви наляво към балкона и скочи от него (от височината на етаж и половина). Фадеев грабна телефонната слушалка, повика „Бърза помощ" и закараха Лейтес в лудницата.

 Именно с това се отличава „плешивия генерал" на Толстой от провинилия се еврейски номенклатурен писател Лейтес, че първият, за разлика от втория, както всеки персонаж, не е случаен, а преднамерен. Това не е пълноценно живо същество, а фантом, който е възникнал само за това, за да илюстрира възгледите на автора („очевидно немец") и затова е строго функционален.

А Лейтес изцяло и напълно е феноменален. Той нищо не илюстрира - нито типичния номенклатурен манталитет, нито борбата с космополитизма, а само себе си - Лейтес - като една от микроскопичните брънки на неизчерпаемата в своето многообразие реалност.

Не е трудно да се досети човек, че в тази книга са намерили място само тези, с които така или иначе животът е сблъсквал с автора и само това, което с него го е свързвало. Но това не е станало нещо  подобно на проста колекция от пеперуди, където на равни начала са попаднали Солженицин, забоден от карфицата на дружелюбното ръкостискане и на никого неизвестната родна леля на автора от град Акерман. Действащите лица и авторът тук здраво са свързани помежду си с взаимно обусловен суверенитет.

И автоматически, без натиск от която и да е страна, този суверенитет  се разпростира върху читателя. Той го защищава от ненужния и уморителен авторски произвол. Така, снемайки от себе си пълномощията на демиург, авторът без измъчен самоконтрол - и даже, обратното, периодично изобщо изгубвайки се, връща на читателя реалността, освободена от концептуалната ограниченост. По такъв текст е разрешено да се движиш като по самата реалност, където всички ние към нещо се прислушваме, а нещо пропускаме покрай ушите си:

Ако утре е (литературната) премия, а вдругиден - ваденето на зъб, то отношението на човек към времето се раздвоява, като че ли тези две събития са разположени не последователно, а паралелно. А защо, всъщност, независимите едно от друго събития трябва да представляват последователност? Например, ако във времето, когато аз пиша на компютъра някой кихне в Чикаго, какъв смисъл има „едновременността" на тези събития, т.е. кое е било по-рано, а кое - по-късно?

Нека на правата, означаваща нечий житейски път, точка А е даден момент, точка Б - краят на живота, а точка С - някакво междинно положение между А и Б. Какво ще кажете за опитното зайче, което, намирайки се в т.А, бърза да попадне в т.С, където го чака награда, знаейки, че едновременно с това се доближава до т.Б, където го чака краят му? Но всеки човек постъпва така: припира времето, сякаш това няма отношение към смъртта.

Аз прочетох тази книга, независимо от своята „криза на четенето" без особено вътрешно съпротивление. Макар че, четейки, дрейфувах  в диапазона от удивлението до разочарованието.

Защото това е изключително крехка и уязвима книга, безусловно капитулираща под напора на най-малкия скептицизъм и цинизъм. Но може би така само изглежда и тя просто е разположена извън  тях. И може би, ако има в нещо някакъв смисъл, то само в тази извън разположеност. Защото какъв смисъл има скептицизмът или цинизмът?  Нищо няма в тях, освен лошо скритият животински страх пред неумолимото своеволие на живота.

Реализмът описва само видимата част на реалността, в по-добрия случай - нейната известна част. А феноменализмът на самата реалност винаги подразбира още и тази, за съществуването на която смътно се досещаме или даже изобщо не се досещаме. Да напишеш нещо, за което сам не се досещаш, да отстъпиш авторството на реалността - ето това е действително висш пилотаж.

Превод: Росица Кънева

 


2010-11-23 | Прочетена: 1660