СЛЪНЧЕВИЯТ КЛАДЕНЕЦ НА КИРИЛ КОВАЛЬДЖИ...

Критични вибрации

Елка Няголова | 2010-11-23


   ...Ако един писател в продължение на години е умножавал своите читатели и почитатели, ако е пунктирал през времето и през поколенията своята недвусмислено светла следа, ако мнозина го считат за учител по поезия и живот, ако е „облъчвал" с хуманистичните си идеи и послания онези, които са се докоснали до неговите строфи и прозаични страници..., то той се е превърнал със сигурност в оня дълбок слънчев кладенец, прокопан през многото времеви и душевни пластове и проверен от времето, в оня слънчев кладенец, така необходим за жадния и пообъркан в пустинята на днешния ни ден читател... Такъв поет в рускоезичната литература е роденият в бесарабското с.Ташлык, Одеска област, Кирил Ковалджи. Не съм се срещала на живо с него, вълнувала съм се само от поезията му, слушала съм възторжени отзиви от мои приятели - именити руски поети... Мислила съм си: дали тази тънка и завладяваща негова поезия не е именно такава, защото е подхранвана от неговите преплетени родови корени - български и арменски. И едните, и другите са тръгнали не от рехавата и пясъклива  почва на нации, пораснали за 200-300 години, а са укрепвали, черпейки сокове от хилядолетни култури...

   Кирил Ковалджи е недвусмислено вписан в изящната словесност на славянските литератури. Философията за живот, закодирана в поезията му,  стилът му, емоционалният му свят, та дори и пропаданията и възторзите на славянската му душа, богатата му духовност - неепидермална, неимитираща, а дълбока и стойностна - всичко това, така характерно за славянството, струва ми се, че трудно се анализира и обхваща дори от задълбочените проучвания на разни центрове за изследване на съвременната цивилизация. Затова пък - убедена съм - в културологичен план духовната палитра на славянството добавя значими стойности към общия културен профил на съвременника въобще.  И в поезията на Кирил Ковалджи, както и в славянските литератури в широка рамка, има един хуманистичен порив, един хомоцентризъм, неизсушеност на емоцията..., без които съвременната литература би била по-малко човечна и недостатъчно пълна.

   От първите книги на поета „Изпитание" (1955) и „На зазоряване" (1958 г.) до най-новата му - „Обратно броене" (2005) са минали не години, а вълнуващи пътешествия сред думите - жива вода за милионите му читатели. Там са романтичното време на студентството му в Литературния институт „Максим Горки", там са журналистическите години в Кишинев, консултантската практика в Съюза на съветските писатели, борбата за читатели (или за човешки души!) в етикетните издания „Советская литература", „Литературное обозрение" и „Юность", та до днес като секретар на Съюза на писателите на Москва... И в тази задъхана синусуида на една прекръстена от небето писателска душа ще открием спасената сила на думите, които като бели опашки на комети осветяват и нашите безсъния... На места лиричната вглъбеност е буквално взривявана от драматични пулсации - ненатрапени, неафиширани, но дълбоки и завладяващи, съдържащи се дори в находката на отделната метафора, както е още в заглавието на една негова книга, излязла през 1996г. - „Свещ на вятъра". Другаде - явно попила от арменския му корен - бълбука интонация на комичност, някаква бърза прозаична зарисовка, намигване към живота, което прави белетристичното му слово житейски правдоподобно, леко и завладяващо - като бъбрене между приятели, или като онова: „Попитали Радио Ереван..."

   Поетът изповядва любовта. И любовта го изповядва. В озонната атмосфера на неговите думи има човечност и топлота, позитивизъм и светлина - като слънчев отблясък в дълбока вода. Читателят, потънал в неговия стих, диша, а не се задъхва. И ако наистина любовта не е нищо друго, освен начин на израстване, то духовният ръст на Кирил Ковалджи ни заставя да повдигнем глава, понякога - да се изправим на пръсти или да се отлепим от земята, следвайки неговия растеж.

 

                                  „аз капки дъждовни в дланта си ловя

                                  и пръстена огнен забравям

                                  през мене когато пламти любовта -

                                  пожарът световен минава..."

 

   Останалото е Пътят... От него към другите, от другите към него, от поета към света... Останалото е Светлината, която остава. За да продължава вечната битка с Тъмното. За да ни преобразява. За да ни връща към изначалната ни същност... И понеже заговорих за връщането, нека кажем и друго - тази книга на български език, реализирана от фондация „Буквите", за поета е едно такова връщане - към корена, към едната половина на родовата му памет, към държавата на българския език...

 

   А аз съм поканена само да напиша тези думи за „добре дошъл" и да поднеса българската погача с шарена сол на пътника, който се завръща. А този, който хапне веднъж един залък от нея, после...

 

Елка Няголова,

Председател на Славянска литературна и артистична академия,

Членн на Управителния съвет на Съюза на българските писатели



 


2010-11-23 | Прочетена: 1707