"Хвърлен камък:" - Маргарита Петкова

Отзвуци

Камелия Иванова | 2008-10-17


Маргарита Петкова Хвърлен КамъкТопла октомврийска вечер. Може би, защото едно цвете ще представи своята душа – вплетена в поредната поетична книга. И слънцето, пожелало да чуе нейните слова, е слязло по-ниско и не иска да си тръгва.
Цветето е Маргарита Петкова, мястото – литературния салон на издателство „Захари Стоянов”.
След минаването между портали, бариери, халета (салонът е в Полиграфическия комбинат) посетилелят попада в една много уютна, подредена с любов и желание зала, в която го посреща вълнуващата се авторка и още по-развълнуваните й приятели.
Почитателите и приятелите са нетърпеливи да поздравят Маргарита Петкова, да чуят стиховете й, да се докоснат до нея, до заветния автограф и стискат цветятата в ръцете си за онзи миг, в който ще могат да й ги поднесат, заедно с любовта си.
Но думата е дадена първо на проф. Чавдар Добрев – „един от класиците на българското литературознание” – за да ни запознае с поезията на Маргарита Петкова, поезия, чиято „Диагноза е болка”.
„Маргарита Петкова е любимка на бог Аполон, който е сложил ръка на челото й” – тези думи, изречени от Чавдар Добрев, веднага предизвикват реакция на съгласие и не съвсем, защото в поезията на авторката има толкова много свобода, толкова много страст, че Слънцелекият бог би се зачервил. И веднага следва допълнението на професора – „но е любимка и на Бакхус, защото стремежът към вино и любов е стремеж към свобода”. С тези си думи проф. Чавдар Добрев вече е спечелил публиката и се отправя по пътя на дълбокия анализ на поезията на Маргарита Петкова. Не само на последната й стихосбирка „Хвърлен камък”, но и на всики нейни поетични рожби.
Приемайки Маргарита Петкова за част от „потомството на Багряна”, макар и не по произход, Чавдар Добрев прави интересен паралел между двете. Макар и крайно различни, дори противоречащи си в поезията, те си приличат по своята поетика и по своя стремеж и интерес към мига и Вечността. И ако за Багряна мигът е квинтесенецията за Вечност, то за Маргарита Петкова мигът е изтичане на Вечност. Но и при двете стиховете са покрити с желания и копнежи на жена.
А емоциите, колкото и да се ненадейни, не стигат градуса на кипяща страст.
С последната си книга Маргарита Петкова хвърля камък срещу обществото, в себе си, в душите ни. Защото, може би, за първи път в нейното творчество тя така ясно и дори програмно разкрива личните си впечатления и отношение към отчуждението – болестта на съвременното ни общество. В днешния свят, и това е основен проблем на книгата, човек се среща с болката – болката от срещата с другия, болката от срещата със себе си, болката от самотата. И пътят, намерен от Маргарита Петкова в новата й стихосбирка, е Надеждата.
Някак плавно след думите за Надеждата дойде и мигът, в който приятелите на Маргарита Петкова да я поздравят. Първа да сподели вълнението си на сцената излиза Богдана Карадочева, която е „горда, че има честта да изпее десетки нейни стихове”.
И понеже хубавите стихове викат музиката, на пианото сяда Ценко Минкин, който пренася всички ни в свят на нежност и красота, на буря и страст.
След неговото изпълнение е много трудно някой да застане на микрофона и да сподели чувствата си. Може би, единственият човек, за който това е постижимо е, е седящият в залата голям български поет Евтим Евтимов. „Когато тя ходеше по улиците на Търново или декламираше някъде, падаха не само покривите на къщите, но и много мъжки глави”  - спомни си поетът, преди да сподели своите впечатления от новата книга на Маргарита Петкова. „Сега този „Хвърлен камък” не е това, с което сме свикнали, той е хвърлен камък в сърцата на тези, които обичат българската поезия”. Евтим Евтимов изказа своята увереност, че в поезията на Маргарита Петкова има нещо „много простичко, но и много повече – магия”. Защото в нейните стихове няма спомени, всичко е днес, всичко е миг. А най-хубавото е „ че тя е самородна поетеса, която до каквото и да се докосне, и до камък да се докосне, ще превърне и него в поезия”.
За да илюстрира думите на големия български поет, на сцената, пред микрофона, зае своето място актьорът Вели Чаушев, който с присъщия си талант прочете няколко стихотворения от новата книга.
Градусът на настроението, на любовта и обичта в залата вече беше доста повишен и Романьола Мирославова излезе, за да сподели своята обич към авторката. Осъзнавайки риска, свързан с обяснението в любов към някого, дори и от жена на жена, тя го пое и „преразказа” един свой стих, с който изрази своята обич и привързаност към Маргарита Петкова – и като към поетеса, и като към човек. Една от най-големите изненади за самата авторка беше подареният й от Емил Симеонов стих, писан „тази нощ”. Това беше едно поетично споделяне, весело, извън рамките на академичността „Такова – нещо за Петкова”.
Празникът не беше подминат и от журналистите. Виктория Катранова – журналист в телевизия „7 дни” положи на главата на авторката кралска корона с думите си – „Тя е кралица на съвремената българска поезия, кралица Марго.” Кралица, която е прекрасен земен човек, с неземен талант.
И отново стиховете бяха тези, които потвърдиха думите на изказалите си и дадоха отговор на въпроса „Защо Маргарита Петкова е толкова обичана?”. Този път пред микрофона застана самата авторка, която доказа, че е не само голям поет, но и много добър рецитатор. Сякаш душата й сама се изливаше в думите й.
Хубата поезия, както вече споменах, сама призовава хубавата музика при себе си и ето че този път пред пияното застана Хайгашот Агасян, за да изпее нещо, „с което да се обясни в любов на Марги”. И в залата се разнесе песента „Много, много отдалеч ще идвам винаги, докато мога...”, чиито рефрен „за да ти кажа, че на този свят обичам само, само теб” извика много сълзи.
Настъпи мигът, онзи миг, който всички очакваха с трепет, за да се докоснат до поетесата, да вземат своя автограф и да отнесат частица от душата й у дома. Или поне всички си мислеха, че този момент е настъпил. Но... пред микрофона застана един мъж, известен със своя хумористичен талант, и ни представи една друга Маргарита Петкова – не толкова поетична, не толкова висока, а земна, реална, съществуваща. Както всички вече се досещат този мъж беше Венци Мартинов.
След него Маргарита Петкова благодари на всички, които бяха дошли, на всички, помогнали тази книга да стане факт и направи своя „поклон до земи на майка и на изкуството”.
И най-сетне дойде времето на онзи вълнуващ, неизразим с думи миг, в който с чаша вино в ръка се започват разговори, продължават поздравления, докосват се души, раздават се автографи...
Честита книга, Маргарита, и дано всеки стих от нея намери своя единствен читател!


2008-10-17 | Прочетена: 1797