КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Лице - роман на магията и реалното

Критични вибрации

Камелия Иванова | 2012-07-04


Не зная дали Блага Димитрова така е мислила текста и посланията на романа, когато го е писала и когато през 1981 г. написаното се превръща в книгаНе претендирам и да давам отговор на омразните ми в детството въпроси от типа на „Какво е искал да каже авторът?". В ученическите си години не разбирах що за глупави и безмислени са тези въпроси. С годините намерих за себе си вътрешни причини за задаването им на учащите се. Стига да не се търси конкретен, категоричен и единствено верен отговор. Смисълът на тези упражнения, според мен, е да ни научат да си задаваме въпроси, да спираме мисълта си върху прочетеното, да почувстваме, да усетим, отворили ума и сърцето си, та да проведем диалог с текста, с героите, с автора.  И именно този свой диалог или по-скоро части от него водят мисълта ми сега.

Често съм си задавала въпроса защо толкова много харесвам този роман на Блага Димитрова и толкова много години продължава диалогът ми с него. Когато прочетох „Лице", вече бях прочела всичко, публикувано и намерено от мен. Другите романи, стиховете й, есетата... Но „Лице" остана у мен с някакво свое особено очарование, особено привличане. Дали защото години наред книгата беше забранена, иззета от книжарници и библиотеки или по някаква друга тайнствена причина? Успях да намеря екземпляр от книгата още тогава, в онези години, благодарение на едни приятни дами, работещи в библиотеката на Софийско читалище. Няколко дни се рових в прахоляка на тавана на читалището, защото това беше начинът тези дами да запазят книгата в наличност и им бях безкрайно благодарна, че въпреки събралата се по мен мърсотия, са сътворили за мен възможността да се докосна до книгата и да я прочета.  След години прочетох и следващото й издание, вече по-пълно, без орязванията и цензурната „критика". Още след първото прочитане дълго кънтяха в главата ми въпроси, преплитаха се чувства и това продължава вече повече от 20 години. На пръв поглед, в най-горния пласт романът ни разказва за загубената, убита и убивана индивидуалност в социалистическото общество. Разказва ни за живота на една жена, отказала да заеме място в света на портретите, бригадите, парадите и милицията, разговаря със своя фикус. Но това е само единият пласт, онзи, дето е видим в тази книга  - реалност и магия. Като съдържание и съдба. Като съществуване и досег до мен. Книгата ме запозна с един фикус, който мисли, чувства, разбира много и внушава послания и сънища. Един фикус, който знае. Знае кога, как и какво се е случило, знае защо и намира начин да предаде своето послание. „Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност." Фикус - вълшебство, зелено и реално. Поне моят фикус от „Лице" е такъв. Но не само фикусът е моят водач към магическото, към сакралното. Книгата е изпълнена със знаци, със символизъм, с познание. Тя е многопластова и полиморфна. И във всеки нейн пласт се смесват, разговарят и влизат в спор магията и реалността. Магическо е името на главната героиня. Реална е съдбата й. Реални са идеалите и вярата й, макар да приемат магически облик, когато се сблъскват с действителността. Но и тя, действителността, губи своите реални очертания, когато заживяват същите тези идеали в полета и устрема й, в спомена за нейния изгубен любим. За да се изправят срещу случващото се, подготвено от нея и тези, които ги няма. Сътворено с обич, вяра и убеждение. Тези, които са поставили началото и живеят в света на собствените си стремежи и представи (ако са оцелели) и дори не успяват да видят случващото се. Докато не бъдат принудени от действителността. Такава, каквато е. Без украса, без грим, без съобразяване. И да останат устремени и полетни, обречени и борещи се. Магията на името, преплетено и определящо съдбата. Устойчива, вярваща до наивност, отдадена. Загубила любовта, намерила друга - тази към езика, към идващите след нас, към работата. Не е напразна асоциацията с бор. Ако си представим бор в млада гора, който трябва да осигури опора, да предпази, да научи младите фиданки, да им даде път и да им покаже стъпките. Устойчив, остър, зелен, но не заради себе си, а за да предпази гората.


2012-07-04 | Прочетена: 2051