КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

"ЗЕВ" - Ивайло Дагнев

Критични вибрации | Константин Делов


"ЗЕВ" - Ивайло Дагнов"ЗЕВ"
Автор: Ивайло Дагнев
Издател: Фондация "Буквите"

Зад всяко произведение на изкуството стои определен субект, както и определена култура. Зад метаезика на поезията – също. Съвременният писател е всъщност доста “разглезен” от небивалото разнообразие на модели, каквито отдавна разграденият двор на постмодернизма предлага. В полето на речевата култура вече отдавна съществуват – да ги наречем условно – хибридни форми или текстове, нарушаващи жанровите граници, факт, продиктуван преди всичко от съвременния модел културно мислене. Сега се експлоатира един изключително широк диапазон от тематични модуси, както в т.нар. класически, така и в съвсем “модерни” релации; както също и една поетика, (варираща от класическата нормативна база, като рима, метрика и пр., до т.нар. бял стих), повече или по-малко близка до наратива, до разказа или пък до крайно разчленения и артикулиран алегоричен език. Разбира се, далеч съм от мисълта, че и най-добросъвестният и задълбочен анализ е в състояние да обясни или изрази “магията” на поетическия акт, но поне може да редуцира до елементи на структурата, както и на интенцията, речевия акт.
     Поезията на Ивайло Дагнев е всъщност едно доста благодатно поле за размишления и изследвания понеже предлага доста богата фактура модели на мислене и поетически решения. Едно творчество, зачитащо или по-скоро рефлектиращо “вечните” митологеми, както и онези, институирани от нашето съвремие. Още от пръв поглед прави впечатление изключителната динамика на мисъл и реакция, непрекъснатите екстраполации или аналогии между действителност и фикция. Това, според мен, е поезия, на която риториката е доста чужда – понеже целите и не са да доказва определени тези, а да анализира, непрекъснато и все по-навътре в проблема, както и в детайлите на езиковия еквивалент, а и чрез тях самите. Не може да съществува език, който да е красив сам по себе си – той може да бъде по-скоро точен, ефективен, ефикасен и това именно е неговата истинска, значеща предикативност. Такъв е езикът на Ивайло Дагнев, достигащ на места до неологизми.

Тихите сипеи сипят мечти,
Пламъче гасне тъмно тъмни
Тишина завитае.

Или:

Приседна в градината
до платната
на художниците
и се заслуша.
Градът пристигаше
вечно...

или:

като свършиш да ме чакаш
ще те чакам

Това е поезия , изискваща сериозно напрежение на сетивата, мислене и концентрирано внимание, понеже и самата текстова фактура е доста сложно организирана, а и препратките са често явление. Тя цялата звучи някак полифонично, но не с класическите симетрии на музиката, примерно на 19 век, а с разградената хармония на един Вагнер, Мусоргски или Щокхаузен например, дори бих бил склонен да отида и още по-далеч – чак до джаза, за който напомнят асиметричните конфигурации на много от текстовете, неравномерното струпване на актанти или акценти а и самите езикови импровизации:

Какво научи, какво разбра
от многото пристанища в живота си
от всевъзможните съдби и аромати
на мъка и радост


или:

защото повърхността е всичко във него и тя е бездънна като мъката в живота

или

една сребърна монета
под езика
един живот не стига
един звук обявява края му
един лъч го рисува върху мрамора
една вечна снимка в албума за внуците –
всичко
една обич
в кутия

Конотациите  на текстовете на Ивайло Дагнев  в крайна сметка означават множествеността на текста, разграничаване или разсейване на смислите върху текстовата фактура – една съвкупност от смисли или смисловия корпус на творбата. Така че никой текст не може да се ограничи с едно-единствено значение или смисъл  - всяка отделна диспозиция е своеобразен код за разчитане на “общия” смисъл.
    Обикновено всяка първа книга е белязана от лека сянка на снизхождение. Убеден съм, че нашият случай не се нуждае от подобна превантивност, най-малкото поради това, че тази поезия се опитва честно и коректно да заговаря с читателя, вместо да парадира с така наречения “висок стил” на някакви идеологически  конструкции или да гасне безславно в тресавището на клишето. Поетът има силен афинитет към мимолетното, но означаващо, към детайла, към фрагмента, все неща , които са своеобразни “маркери” на философски прозрения. Един добре балансиран език, артикулиран в “достатъчна” степен, с чувство за мярка, което винаги е от решаващо значение. Следвайки вътрешната логика на отделните текстове, бих казал, че тази поезия е своеобразен поток на органично свързани, взаимодопълващи се фрази на един компактен текст, или цялостната парадигма на едно силно поетическо присъствие. Неустойчивата релация: битие – съзнание, се интерпретира разнообразно, като тук липсват както прекалено силните емоционални екстази, така и тривиалните констатации. Случва се тази поезия да се доближава и до границата на маниеризма, но все пак успява да не я наруши.

Като качество на тази поезия бих отбелязал с акцент и факта, че читателят не е в състояние предварително да отгатне посоката или посоките, в които се развива всеки текст. Силната вътрешна динамика и богатството на поетическата фактура успяват да ни водят до самата поанта в потока на една поетическа реч, която на едно по-високо или вторично ниво кореспондира със самата себе си.
   Прави впечатление и графиката на стихотворенията, един в никакъв случай пренебрежим компонент на поетиката или архитектурата на текста, съобразена с множеството логически и емоционални акценти.

Епитемей в
Post festum\
един филм – вече не си го спомням как се казваше
беше за един набеден луд
хранил  с къшей хляб
съдбата
защото тя не искала повече
...
и не разбирала от ирония, когато и давали още...
  Обикновено (изкушавам се да призная) изживяваме всяка качествена поезия като наша, припознаваме я, но не защото сме свръхсебични, а просто , защото ни звучи “познато”. Често срещаните смени на настроението ни правят по-предпазливи и трудно доверяващи се. лично аз бих бил склонен вътре в себе си да “опонирам” често и да не се предоверявам на определено чувство, за да не се окажа в един момент изгубил смисъла или изпуснал нишката. До последния си стих почти всеки от текстовете в тази книга предлага някаква изненада, неочакван обрат, неочаквана рефлексия и пр. така че прочитът би спечелил много, ако не проявяваме небрежност или достатъчна липса на концентрация, докато “трае” самият текст. Ето и един симптоматичен пример:

Отваря утрото прозореца,
Небето е околосветско пътешествие
разказвано  от тихия прибой
цветя, градини, бряг, капчици в косите
въртят стрелките на часовника. Навътре
чайките прелитат като шлейф над
сватбената рокля на платната...
да, видях ги, стига” Гласът и грейна на лицето
И слънцето изгря.
Дори и аз видях ги, макар че съм слепец.
Но тя не знае...Тихо!

Може да изглежда парадоксално, но считам , че сме по-небрежни и примитивни в мисленето си, отколкото в писането, понеже “опозиционният “ характер на мисленето поражда антагонизми, които се опитваме да помирим в писмената реч или да опитомим антиномията, превръщайки я в своеобразно естетическо равновесие.
Или ако си послужим с една поанта на Ивайло Дагнев:

Звездите – убийството на деня от сънищата.
Сакатият в ъгъла -  гръмогласен смях.


Какво ли означава един поет да бъде мъдър? Всяка поезия априори е един крайно субективен “прочит” на света ( все пак). Казано условно, всеки културен текст, като отдавна концептиран, се “случва” в голяма степен без нашето “пряко” ръководство – той ни води или по-точно – изпълняваме повече регулираща функция, най-вече по отношение на метонимията в него и може би съзнанието  за това ни извежда деликатно от хедонистичната наслада и обективира отношението ни към словото въобще.
   Мисля, че бих могъл да различа сред многото други текстове текст на Ивайло Дагнев именно посредством параметрите на стила. Стилът е в тясна връзка с ирационалния момент на пристрастието, на избора. Или с думите на Пол Рикьор: “ Стилът е прокарването на четливо пристрастие в творбата, която чрез своята единственост онагледява и усъвършенства събитийния характер на дискурса, но това събитие не бива да се търси другаде освен в самата форма на творбата.”
  Митът или митологията, с които оперира поетичният език, го прави най-малко формален, понеже разрушава всяка привидна афирмативност още на нивото на езика, откъдето именно изглежда, че поетът “отсъства”  от събитието като “скрит” в едн апропозиция. Ето и финалът на стихотворението “Последователност по Кавафис” :

Итака беше тук.
Итаките що значат
бе забравил , защото
вече знаеше дърветата
защо са

И тук скриването на лирическия Аз именно в трето лице съвсем не е случайно.
И накрая нека си пожелаем магията на тази книга да стигне до всеки един от нас, казвам с известна предпазливост, понеже считам, че степента, в която “харесваме” един текст, е степента, в която разбираме самите себе си.


2007-09-30 | Прочетена: 1702