КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

"ЗЕВ" - Ивайло Дагнев

Критични вибрации | Константин Делов

Тази книга е своего рода интелектуален алпинизъм по вертикалните трасета на разсъдъка, сърцето и духа; катерене с пълния набор от риск, лудост, обичане, търсене, очакване, страдание и спасение. Тя е болезнено укротяване на времето и пространството чрез компресия на „спомен-мечта-сега”; плод на големия експеримент да живееш пълнокръвно и смислено, да придаваш „на утринта усещането звънко за човек”. Тук поетическата география е с нагънат релеф от многообразна графика и ритмика, което ангажира читателя докрай. Стилистичната разнородност описва творческата амплитуда на Ивайло Дагнев, който владее силата на словото от древната библейска поетика, през българската „Яворова” мелодика, до дръзкия модерен лад на западните верлибри. Това е четиво, което не мами, не подвежда с позьорство на формата и съдържанието. Напротив – откровеността може да ви дойде в повече, поради на моменти безпощадната церебралност на стиха. Понеже силен подтик на интелигентния автор и съществена причина за творческия акт е да се вникне in rerum natura. Накратко казано – озоваваме се пред зев в света, където познанието на човешката същност е истинското „осигурително въже” .

"ЗЕВ" - Ивайло Дагнов"ЗЕВ"
Автор: Ивайло Дагнев
Издател: Фондация "Буквите"

Зад всяко произведение на изкуството стои определен субект, както и определена култура. Зад метаезика на поезията – също. Съвременният писател е всъщност доста “разглезен” от небивалото разнообразие на модели, каквито отдавна разграденият двор на постмодернизма предлага. В полето на речевата култура вече отдавна съществуват – да ги наречем условно – хибридни форми или текстове, нарушаващи жанровите граници, факт, продиктуван преди всичко от съвременния модел културно мислене. Сега се експлоатира един изключително широк диапазон от тематични модуси, както в т.нар. класически, така и в съвсем “модерни” релации; както също и една поетика, (варираща от класическата нормативна база, като рима, метрика и пр., до т.нар. бял стих), повече или по-малко близка до наратива, до разказа или пък до крайно разчленения и артикулиран алегоричен език. Разбира се, далеч съм от мисълта, че и най-добросъвестният и задълбочен анализ е в състояние да обясни или изрази “магията” на поетическия акт, но поне може да редуцира до елементи на структурата, както и на интенцията, речевия акт.
     Поезията на Ивайло Дагнев е всъщност едно доста благодатно поле за размишления и изследвания понеже предлага доста богата фактура модели на мислене и поетически решения. Едно творчество, зачитащо или по-скоро рефлектиращо “вечните” митологеми, както и онези, институирани от нашето съвремие. Още от пръв поглед прави впечатление изключителната динамика на мисъл и реакция, непрекъснатите екстраполации или аналогии между действителност и фикция. Това, според мен, е поезия, на която риториката е доста чужда – понеже целите и не са да доказва определени тези, а да анализира, непрекъснато и все по-навътре в проблема, както и в детайлите на езиковия еквивалент, а и чрез тях самите. Не може да съществува език, който да е красив сам по себе си – той може да бъде по-скоро точен, ефективен, ефикасен и това именно е неговата истинска, значеща предикативност. Такъв е езикът на Ивайло Дагнев, достигащ на места до неологизми.

Тихите сипеи сипят мечти,
Пламъче гасне тъмно тъмни
Тишина завитае.

Или:

Приседна в градината
до платната
на художниците
и се заслуша.
Градът пристигаше
вечно...

или:

като свършиш да ме чакаш
ще те чакам

Това е поезия , изискваща сериозно напрежение на сетивата, мислене и концентрирано внимание, понеже и самата текстова фактура е доста сложно организирана, а и препратките са често явление. Тя цялата звучи някак полифонично, но не с класическите симетрии на музиката, примерно на 19 век, а с разградената хармония на един Вагнер, Мусоргски или Щокхаузен например, дори бих бил склонен да отида и още по-далеч – чак до джаза, за който напомнят асиметричните конфигурации на много от текстовете, неравномерното струпване на актанти или акценти а и самите езикови импровизации:

Какво научи, какво разбра
от многото пристанища в живота си
от всевъзможните съдби и аромати
на мъка и радост


или:

защото повърхността е всичко във него и тя е бездънна като мъката в живота

или

една сребърна монета
под езика
един живот не стига
един звук обявява края му
един лъч го рисува върху мрамора
една вечна снимка в албума за внуците –
всичко
една обич
в кутия

Конотациите  на текстовете на Ивайло Дагнев  в крайна сметка означават множествеността на текста, разграничаване или разсейване на смислите върху текстовата фактура – една съвкупност от смисли или смисловия корпус на творбата. Така че никой текст не може да се ограничи с едно-единствено значение или смисъл  - всяка отделна диспозиция е своеобразен код за разчитане на “общия” смисъл.
    Обикновено всяка първа книга е белязана от лека сянка на снизхождение. Убеден съм, че нашият случай не се нуждае от подобна превантивност, най-малкото поради това, че тази поезия се опитва честно и коректно да заговаря с читателя, вместо да парадира с така наречения “висок стил” на някакви идеологически  конструкции или да гасне безславно в тресавището на клишето. Поетът има силен афинитет към мимолетното, но означаващо, към детайла, към фрагмента, все неща , които са своеобразни “маркери” на философски прозрения. Един добре балансиран език, артикулиран в “достатъчна” степен, с чувство за мярка, което винаги е от решаващо значение. Следвайки вътрешната логика на отделните текстове, бих казал, че тази поезия е своеобразен поток на органично свързани, взаимодопълващи се фрази на един компактен текст, или цялостната парадигма на едно силно поетическо присъствие. Неустойчивата релация: битие – съзнание, се интерпретира разнообразно, като тук липсват както прекалено силните емоционални екстази, така и тривиалните констатации. Случва се тази поезия да се доближава и до границата на маниеризма, но все пак успява да не я наруши.

Като качество на тази поезия бих отбелязал с акцент и факта, че читателят не е в състояние предварително да отгатне посоката или посоките, в които се развива всеки текст. Силната вътрешна динамика и богатството на поетическата фактура успяват да ни водят до самата поанта в потока на една поетическа реч, която на едно по-високо или вторично ниво кореспондира със самата себе си.
   Прави впечатление и графиката на стихотворенията, един в никакъв случай пренебрежим компонент на поетиката или архитектурата на текста, съобразена с множеството логически и емоционални акценти.

Епитемей в
Post festum\
един филм – вече не си го спомням как се казваше
беше за един набеден луд
хранил  с къшей хляб
съдбата
защото тя не искала повече
...
и не разбирала от ирония, когато и давали още...
  Обикновено (изкушавам се да призная) изживяваме всяка качествена поезия като наша, припознаваме я, но не защото сме свръхсебични, а просто , защото ни звучи “познато”. Често срещаните смени на настроението ни правят по-предпазливи и трудно доверяващи се. лично аз бих бил склонен вътре в себе си да “опонирам” често и да не се предоверявам на определено чувство, за да не се окажа в един момент изгубил смисъла или изпуснал нишката. До последния си стих почти всеки от текстовете в тази книга предлага някаква изненада, неочакван обрат, неочаквана рефлексия и пр. така че прочитът би спечелил много, ако не проявяваме небрежност или достатъчна липса на концентрация, докато “трае” самият текст. Ето и един симптоматичен пример:

Отваря утрото прозореца,
Небето е околосветско пътешествие
разказвано  от тихия прибой
цветя, градини, бряг, капчици в косите
въртят стрелките на часовника. Навътре
чайките прелитат като шлейф над
сватбената рокля на платната...
да, видях ги, стига” Гласът и грейна на лицето
И слънцето изгря.
Дори и аз видях ги, макар че съм слепец.
Но тя не знае...Тихо!

Може да изглежда парадоксално, но считам , че сме по-небрежни и примитивни в мисленето си, отколкото в писането, понеже “опозиционният “ характер на мисленето поражда антагонизми, които се опитваме да помирим в писмената реч или да опитомим антиномията, превръщайки я в своеобразно естетическо равновесие.
Или ако си послужим с една поанта на Ивайло Дагнев:

Звездите – убийството на деня от сънищата.
Сакатият в ъгъла -  гръмогласен смях.


Какво ли означава един поет да бъде мъдър? Всяка поезия априори е един крайно субективен “прочит” на света ( все пак). Казано условно, всеки културен текст, като отдавна концептиран, се “случва” в голяма степен без нашето “пряко” ръководство – той ни води или по-точно – изпълняваме повече регулираща функция, най-вече по отношение на метонимията в него и може би съзнанието  за това ни извежда деликатно от хедонистичната наслада и обективира отношението ни към словото въобще.
   Мисля, че бих могъл да различа сред многото други текстове текст на Ивайло Дагнев именно посредством параметрите на стила. Стилът е в тясна връзка с ирационалния момент на пристрастието, на избора. Или с думите на Пол Рикьор: “ Стилът е прокарването на четливо пристрастие в творбата, която чрез своята единственост онагледява и усъвършенства събитийния характер на дискурса, но това събитие не бива да се търси другаде освен в самата форма на творбата.”
  Митът или митологията, с които оперира поетичният език, го прави най-малко формален, понеже разрушава всяка привидна афирмативност още на нивото на езика, откъдето именно изглежда, че поетът “отсъства”  от събитието като “скрит” в едн апропозиция. Ето и финалът на стихотворението “Последователност по Кавафис” :

Итака беше тук.
Итаките що значат
бе забравил , защото
вече знаеше дърветата
защо са

И тук скриването на лирическия Аз именно в трето лице съвсем не е случайно.
И накрая нека си пожелаем магията на тази книга да стигне до всеки един от нас, казвам с известна предпазливост, понеже считам, че степента, в която “харесваме” един текст, е степента, в която разбираме самите себе си.


2007-09-30 | Прочетена: 1641