Спомени от първи кръг на конкурса „Търся издател"

За издаването

Стефан Кръстев | 2012-08-30


Спомени от първи кръг на конкурса „Търся издател"

1. Емоционално и човешки

Виждам се като кротък земеделец. Там някъде, отвъд материалното и земното. В измерението на алегориите и метафорите, което не е съвсем действително, но всъщност в него по-действително съществуваме. Там и аз - като повечето, си имам една нива на надеждите. Не е нещо особено. Не че е бедна или на малък парцел, но все пак българи сме, а и живеем в двадесет и първи век - не сме настроени да смятаме за прилично и зряло човек да има твърде много надежди. Стремим се да сме умерени, че дори скромни - стигаме дотам, че даже ни харесва да изпитваме недостиг на това, което сме или което притежаваме.

Лично: бил съм доволен, без да съм го съзнавал. Все по-голям добив на надежди е давала нивата ми. Прибирал съм ги, засявал съм пак надежди и когато ми е било свито сърцето, съм гулял с тях. Докато натрупам твърде много надежди, че да имат общо с действителността. Само са пълнили складовете на съзнанието ми. Карали са ме да ставам нощем, да проверявам катинарите, да вдигам високо фенер и да оглеждам за съмнителни сенки. Поставял съм заради тях капани за мишки и други гризачи, а такива из блоговете (от където най-често вземах посев за надеждите си) - колкото щеш. Неусетно съм станал мързелив. И съм заживял в измама. Възможно най-тежката за един автор: че е открил себе си, своите читатели, своя смисъл и изпълнява своя житейски дълг.

И беше логично. При над два милиона читатели, посетили блога ми, с по няколко хиляди всеки ден, ми изглеждаше, че не живея напразно. И напразно не творя.

Продължавах в духа, който чувствах, че осъществява контактът ми с онази далечна и близка галактика -читателите с техните желания и нужди.

Някои се опитваха да ме убедят, че не бива да участвам в такъв конкурс. Че не е работа на „истински автор" да си губи времето с подобни начинания. Хубавата книга си била хубава книга, все някой ден ще си получи своето. Звучи добре. Само че аз си имах лични причини да участвам.

Казах вече: пълни ми бяха складовете на съзнанието със зърно от надежди. Трябваше да освободя малко място в тях, че да прибера нови, а старите да проверя колко струват.

Исках да си издам книгата. Просто исках.

Исках да стигне до хората.

И не предполагах, че това е началото на едно от най-големите ми приключения на духа и изпитания за душата и на морала ми. Не знаех, че за дни ще порасна с години. Не се бях сещал, че с години преди това не съм пораснал и с дни.

Става въпрос за първия сезон на конкурса „Търся издател".

Не постигнах успех. Не и литературен. Имах само разочарования. Тежки разочарования. Но това все пак си остава една от най-големите победи в живота ми.

Защо? Ще стигна и до там, но първо ще обясня за какъв конкурс иде реч. На принципа на познатите конкурси във фейсбук е. Заявката ти трябва да е харесана от възможно най-много потребители. Особено познати са конкурсите със снимки, най-вече на деца. И наградите, които варират от огледални очила до почивка на двама в луксозен хотел някъде си. В случая, обаче, става въпрос за книга. С няколко думи трябва да я обясниш и ако го направиш добре, тя следва да бъде издадена.

От близо десет години съм в интернет.

В началото бяха форумите и за щастие - литературният сайт Буквите.

Нека да си кажа направо: винаги съм обичал живота си, но и също - винаги трудно съм го понасял.

Исках да направя повече от това, което ми разрешава адът- тоест другите. Което не се отнася до висенето ми на опашка пред някое гише в очакване да ме вземат на работа например. Или до виновното ми изражение пред някой самодоволен Х, от когото очаквам да реши съдбата ми, а той се забавлява с лошото ми положение, чувства се голям и си позволява да ми дава съвети, които са последното нещо, от което имам нужда, но пък той чрез тях задоволява свои потребности. Нямаше как да махна на стоп на многото си извънземни приятели. С тях съм се уговорил - ще ме вземат, но не когато искам, а когато свърши земната ми мисия, т.е. животът ми на тази планета. Не си падам по мечти за скъпи возила и силикон. Нито по интриги в офиси.

В нещо различно се разгръщам и цъфтя. Докато пиша, съществувам. Тогава съм истински жив. За това се отдадох с цялата си енергия, сила, страст и сърфирам ли, сърфирам вече толкова години в интернет.

Време беше да науча имало ли е смисъл. Друг, освен този, че съм спасил душата си.

Имало ли е смисъл от цялото ми това висене в интернет?

Резултатът: бях огорчен. Много огорчен.

При около сто хиляди гласа за блога ми в блог.бг, при над два милиона посещения се оказа, че едва триста човека гласуваха за книгата ми.

И ето, на Панаира на книгата съм. Коледният, 2010-а. Резултатите са ясни, но сега ще бъдат и официално обявени. Едва се държа на крака. Спомените ми са като в сън, в който се лутам из коридори. Проекции на книги, проекции на стелажи и хора, познати и непознати плават и се губят. Сам се чувствам проекция.

Краката ми се подкосяват.

Когато взимам микрофона да кажа нещо, езикът ми се заплита. Толкова много думи, всяка от тях бърза да излезе първа...

В този момент ясно съзнавам, че ако бях озлобен, че ако завиждах на победителите, пак бих запазил достойнство, пак бих ги поздравил.

И по-трудно ми е, далеч по-трудно, защото съм искрен. Защото наистина се радвам за тях.

Вие ми се свят. Чувствам се глупаво.

И съзнавам. Получих повече, отколкото съм очаквал. Честно, смазан съм, и в същото време - щастлив.

Този конкурс не ме направи автор. Но ме направи герой.

Иска ми се да играя сиртаки. Финалното. От „Алексис Зорбас".

Не съм стигнал целта си, но понеже към нея съм се стремял, както съм искал, все пак съм победител.

С времето емоциите поулегнаха. Не че нещо съществено в сърфирането ми се промени, не че спрях да вярвам в читателя си. Напротив: вярвам му повече.

Заради онези триста, които ми се довериха.

Складовете на надеждите ми, обаче, не са препълнени. Има място за още.

За още много. Но по-истински неща.

Този конкурс за мен беше като един зрелостен изпит. Който успешно издържах.

Научих много и за себе си, и за читателите си. И съсредоточих писането си около по-искрените и за тях.

За тези, които имат по-голяма нужда от мен. И от които сам имам по-голяма нужда.

А дали се движа по правилния път, ще разбера след месеци. От резултатите от втория кръг на конкурса. В който отново ще участвам.


2012-08-30 | Прочетена: 1661