КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

ЕПИСТОЛАРНА РЕЦЕНЗИЯ - "Писма от брега"

Критични вибрации | Катя Зографова

Символично случване ми се струва, че след Дора Габе в твое лице имаме още една поетеса, при това също добруджанка, посветила цяла книга на Морето (Разбира се, не забравям, че и в морската тема вековницата Габе се конкурира с ранната «Звезда на моряка»

Писма от брега Елак НяголоваПИСМА ОТ/ДО БРЕГА
Елка Няголова
Издателство "Български писател"
              
Елче, едва преди дни получих книгата ти. Доста се е лутала по пътя и обратно,  тази бяла лястовичка, измайсторена от теб, за която наистина заслужаваш обръщението Maestra, с което те удостоява Никола Радев в първото приятелско писмо до теб. Нейсе, изящното книжно тяло /дължим го на художничката Диана Стоилова/ на „Писма от/до брега” все пак е в ръцете ми с около месец закъснение, благодарение на втората покана от Български пощи... И слава Богу, защото този път наистина ме изкуши да напиша рецензия за стихо- и писмосбирката ти. Във формата на писмо, разбира се!
И така, онзи ден започнах да те чета късно вечерта, преуморена от желаната, но изтощителна вапцариада /разбирай ежечасните музейни и книжовни обязаности в навечерието на 100-годишния юбилей на поета/. При тези обстоятелства бе повече от странно, че се събудих  в 4 сутринта/!/ с желанието да продължа общуването със световете ти. Още докато четях, ми хрумнаха хиляди неща, на практика започнах да обговарям и смислям... Остава сега да си събера разноформатните листчета, които ми бяха под ръка до леглото, за да сглобя целостта на своя критически пост-скриптум...
          Символично случване ми се струва, че след Дора Габе в твое лице имаме още една поетеса, при това също добруджанка, посветила цяла книга на Морето (Разбира се, не забравям, че и в морската тема вековницата Габе се конкурира с ранната «Звезда на моряка» на Багряна). Но ти си по-близка по чувствителност, по промисъл, по следлюбовна осененост с Дора Габе. С твоята землячка дори имате общ образ – този на скалата, галена от женствената вълна /един от лайтмотивите на Габе, както забеляза Миглена Николчина по време на конференцията «Дора Габе, теменугите и другите» в Добрич/. Но при теб той е по-горещ: «скала, взривена от обич» /»Думите»/. Подобна свръхпрегръдка на земята /на каменната й твърд/ и морето наистина може да се нарече славянска. /Впрочем, ти и така си определила авторската си идентичност:  Елка Няголова – радетел на славянството...
            Истинското ти постижение в тази книга е, че си съумяла да сътвориш един автентичен, завършен свят около храма на Морето, в който да се покланят мъртви и живи поети, влюбени и следлюбовни същества, души на пирати и гларуси... /Един от най-добрите, наистина енигматични текстове в книгата ти, според мен е „Поети в снега”/. Абсолютно адекватното усещане за съборност се подкрепя и от писмата до теб, които дооформят многогласния хорал, полихимнията на морския свят! И го отварят към хоризонтите на безкрая. Писмата от толкова видни и обикновени, световни и провинциални люде в този контекст не звучат като суетно самохвалство, а предизвестено и дори логично - като съкровено общуване на МОРСКИТЕ ХОРА. /Замислям се, че и аз наполовина, по бащина линия, съм от Бургас, но така и не се сродих докрай с Негово Величество Морето. Самият факт, че поне 10 години не съм летувала там и морската тръпка не ми липсва пагубно, е показателен/. А ти, добруджанското чадо, си се превърнала в истинска морска жена!
           Когато мисля за жанра на книгата ти, установявам, че смешението, съчетаването на  високата лирика с по-нелитературното епистоларно послание, е възможно най-точно уцеленият. Въпреки факта, че сега е почти модно /ретромодно/ да се пишат книги-конгломерати от стихове, писма и пощенски картички, че в този смисъл употребата на епистоларното се поизхаби, дори леко се клишира... Да припомням ли имената на Силвия Чолева, на Виргиния Захариева?.. И все пак твоите епистоларности са по-други. Приличат ми на моя „Любовен архив”, макар в него да няма писма . Но ги чувствам близки, тези послания, написани от дълбоко влюбени души. Удивително е, че край теб се събира това вдъхновено общество от хора, трайно заразени от твоята бяла магия, от добротата ти, от безкрайните ти  –филства... За да напишете и хвърлите в морето заедно едно колективно  писмо в бутилка, хипотетично в своето пристигане, в реалноосъществимата си мисия. /Пак историческа скоба: подобни колективни писма са пишели поетите /и поетесите – Дора до Лиза – в 20-те и 30-те години на миналия век. Днес пращаме индивидуални кратки имейли.../ Колкото и утопичен да е този поетически акт, дори и ние, морските скептици, се изкушаваме от талантливото ви морско „приключение”. И накрая все пак се приобщаваме и приподписваме това енигматично писмо, измислено от теб...
        Разбира се, имам любимите си стихове в „Писма”-та. След /за мен култовото ти стихотворение/ за гръцката махла /”Кръстовища”/, което е отпреди, сега ме превзе раздиращата тъга на твоята мистична поема за Балчик, вдъхновена от Сянката на Йордан Кръчмаров...  А „Дни преди потопа” с ирационалния порив да иззидаш любовна бяла къща сред гробниците на Камен брег, е един от най-магнетичните ти текстове! Поразява като мълниеносно древно видение, като внезапно откровение за праженския, атавистичен порив за сътворяване на уют на самия ръб на бездната, на междата между времената и световете. Бих казала, че това е стихотворение, писано от внучка на тракийска принцеса /и жрица/... Усещам го като свое. Уви, съпреживявам и усещането за ограбеност и сломеност,  което присъства в постскриптума на тази великолепна творба – в тъжния епилог, наречен „Спомен за Камен бряг”: 

 Тракийските могили са разграбени,
 единствено духа ми приютяват.
 Сега със тях приличаме на град,
 след варварски палежи – изоставени.

       И понеже ние, критиците, четем неизбежно по-внимателно от неизкушените люде, нека отбележа и това, че освен явните посвещения за приятели, разпознавам и скрити поетически диалози. Според мен твоето „Дърво край пътя” звучи в поетически двуглас с „Дърво на хълма” от Иван Цанев, една от символните творби в поезията му. Две различни, и все пак израсли върху българска поетическа почва, дървеса, чиито образи са плътно наситени със сроден мировъззренчески драматизъм. Като израз на изконно българското, стоическо виреене на човека на самия екзистенциален предел:

  Аз съм ей онова дърво там, на сипея,
  наклонено на деветдесет градуса.
  Още малко – и душата ми ще се изсипе.
  И няма да е виновна гравитацията.

          Но разпластяването на мотивите и плетението словес, е тънка, филигранна работа на изследователите, която още предстои.
           Най-важното, което искам до оповестя в своето писмо, с невъзможната краткост на морза, е: с тази книга ти се роди като поетеса на морето. Различна от другите лирически „сирени” и от самата себе си. Образно казано, изплува из вълните на прастихията и застана на брега като трептяща вестителка, свръхчувствителен медиатор между морето и земята, между величавото и малките ни човешки вълнения. В своята емблематична, и все пак нова бяла словесна дреха - не режещо студена в откровенията си, а топла, с примеси на златисто, перлена... С окръглен, просветващ от болка слог, способен да облагородява и лекува душите ни на модерни корабокрушенци. Приличаш ми на бяло изваяние на трагичното и все пак надмогнато Страдание, на мъдра българка, приела страданието като призвание. И съм сигурна, че ти, новородената от Морето, няма да си позволиш никога «крушение сред плиткото»! Поне докато чуваш гласовете на изповедници като Иван Пейчев или Христо Фотев...

                                                         В очакване на вест от Брега:
                                                         твоя Катя Зографова
                                                         14-17 октомври 2008, Прага- София.


2008-11-09 | Прочетена: 1680