КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

„Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев

Критични вибрации | Стефан Кръстев


Трилърът на психопаталогична тема не е откритие, напротив – твърде популярен е. Културен феномен е - с десетки хиляди автори, стотици хиляди филми, но и стотици милиони почитатели; с шедьоврите си, с първоразрядните, второразрядните и треторазрядни конфекции, с истинските недоразумения. Истинско предизвикателство е за всеки автор, а и изкушение за всеки чувствителен човек, макар далеч от писателското поприще. Защото зарядът на жанра е близък до всяко съзнание – това са тревогите, страховете, ужасът ни от реалността. Първични страхове, съвсем естествени, в които няма логика, а са част от инстинкта ни за самосъхранение. Да се превърнат в изкуство, това означава да се обяснят. И тъй – донякъде да се обезсилят. В това състояние на съвременната културна реалност е много трудно да се напише нещо, което да изпъкне. Нещо, което да е различно. Да е като останалите, но и не съвсем. Има нещо в повече. Лично – скептичен съм към такива книги. Харесвах ги много навремето. Но храна за този ми апетит – дал двадесети, дал двадесет и първи век. 

Изчел съм стотици книги от този жанр, но по-дълбоки впечатления са ми оставили само тетралогията за Анибал Лектър, „Птичарят“ на Мо Хейдър, „Колекционер на пеперуди“ на Колийн Маккълоу, а към тях сега ще се добави и „Обикновеното лице на злото“ от Калоян Захариев. 

С какво книгата печели? Най-вече с духа си. С една дума – свежарски е. Лъха на изживяно, опознато, много добре предадено. С всичките му усещания и така написано, че четенето да е леко като дишане. Колкото и да е странно, в по-голямата си част книгата звучи мило. 

Това е описание на младост, на студентски живот, на човек, който търси себе си и на неговото обкръжение. Един съвременен роман, с любовта, бита, купоните...Но какво ли се крие зад това обикновено лице? Калоян (не Захариев, а героят) има изявени заложби, които използва за интимен шпионаж, който упражнява полупрофесионално. Плаща му се нещо символично, той намира компроматите, за да ги предостави на поръчителя си или пък, когато трябва – да унищожи. Неизбежен е първият въпрос на читателя: „Що за урод трябва да си, за да си вадиш по този начин прехраната?“. Отговорът е прост: не се налага да си урод. Калоян е симпатичен, дори малко сантиментален; влюбен е истински, дълго ухажва обекта на чувствата си. С невероятно чувство за хумор е: черно на места, но не злокобно. Калоян има ценностите си, скрупули, човещина, хобита – малки неща, които го правят щастлив в този свят. А разказът тъй увлича, че вече чувстваш Калоян твой приятел, много близък приятел, и то по-добрият от двама ви. И точно когато това чувство те обземе, разбираш, че тайните на Калоян са много по-дълбоки, отколкото ти е изглеждало, когато просто ти е загатвал зад тях. Отново зад обикновеното лице се открива нещо чудовищно, но тогава и фабулата забързва, трилърът шеметно започва да се развива. 

Жестоко престъпление, криминална загадка, детективът – аматьор е в центъра на събития, с които не се е справила нито полиция, ни професионални частни детективи и европол. Силите са неравностойни, но вече няма път за отстъпление. Нататък... насладете се сами, няма да бъдете разочаровани. 

Трилърът на психопаталогична тема е най-силен, когато освен патологията на самото престъпление, е описана и паталогията на едно общество. Тогава всичко си идва на мястото, истината е най-сурова, но булото на мрака и на необяснимото пада.

Точно такъв е и „Обикновеното лице на злото“. 

100% в жанра е. Увлекателен по най-високия стандарт. Няма излишно философстване, парадиране с интелектуалност, назидателно размахан пръст на моралист, който да ни даде да разберем, че познава живота по-добре от нас. И все пак, книгата е много повече от трилър. Това е съвременен роман, за нашата, родната действителност, а тя също е едно... обикновено лице на злото.


2015-11-15 | Прочетена: 2147