КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Ние те направихме писател - 90 години от рождението на Георги Марков

Критични вибрации | Иван Богданов

На днешния ден, през 1929 г. е роден Георги Марков.

След успешна писателска кариера в България, той емигрира в Англия, откъдето пише прословутата си книга "Задочни репотажи за България", в която разкрива много нелицеприятни истини за положението в страната и в частност в Съюза на българските писатели.


НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ
От гледна точка на признание и литературна кариера аз имах голям шанс. След дълги години на пълна литературна суша в белетристиката за съвременността моят роман „МЪЖЕ“ беше едно от първите произведения, които се появиха в омекотения климат на Хрушчовия режим. Може би за първи път в съвременен роман се казваха твърде неприятни и жестоки истини, като вината не се прехвърляше върху периода на „култа към личността“, както партийната мода изискваше, а се търсеше в постъпките и характерите на хората. Въпреки твърде острото разголване на вродени вече недъзи на нашия живот, по същество (и без да искам) идейната постановка на моя роман достави най-желана защита за партията. Недостатъците на системата, на режима, на партията, според романа бяха приписани на отделни хора или произтичаха от индивидуални човешки недостатъци. А точно това беше линията, която партията най-ревностно защитаваше — грешат отделните хора, но никога партията, никога системата. Имаше времена, когато в стремежа си да се уловим за някаква спасителна надежда мнозина от нас прокламираха с наивен оптимизъм, че ако се отстранят известни човешки отделни недостатъци, цялата чернилка на нашия живот ще изчезне. Понякога ние умишлено затваряхме очи, за да не видим грозното животинско лице на системата, човешкото унижение и позор, които тя произвеждаше безспир. За всеки непредубеден свидетел на нашето време вината за всичко черно, отвратително и осъдително в днешна България е поне по равно разпределена между недъзите на системата и недъзите на отделния човек. Най-лошото и отчайващо в комунистическия свят днес е, че системата се крепи върху отделните човешки недостатъци и затова ги поощрява, развива и усъвършенствува. И най-фанатичният партиен член би признал, че никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, безчестие, прелюбодеяния, доноси, предателства и особено кражби… Но това е друга, голяма тема.
Партийните критици видяха в романа това, което им трябваше. И оттук нататък пред мен се откри широка зелена улица. Когато партийната машина заработи за някого, всичко върви по мед и масло. След излизането на романа заваляха като дъжд най-хвалебствени рецензии. Освен публикуването в списание „Септември“ последваха още две издания и маса преводи на чужди езици, плюс радиодраматизиране, театрално приспособяване и екранизиране на „МЪЖЕ“. Аз бях богато и пребогато възнаграден за този роман.
Когато, на другия ден след избора ми за редовен член на Съюза на писателите, Павел Матев, тогавашен секретар на съюза, пристигна рано сутринта у дома, за да ме поздрави, аз живеех в един тавански… гардероб, точно срещу зала „Универсиада“. Жилищното положение в София беше отчайващо. Но вече като член на съюза, т.е. като признат от партията писател, аз виждах щастлива промяна. Малко по-късно ми беше даден нов апартамент в блок, разпределен между привилегировани другари. Членуването в съюза не беше само морално удовлетворение на суетни амбиции, но и официално приобщаване към една от привилегированите категории. Според неписаните, но твърдо установени правила на нашата действителност аз преминах от света на обикновените, безправни български граждани в света на ония, които, по един драгалевски израз, „направиха държава за себе си“. Наистина, както Христо Фотев бе казал, червената членска книжка имаше голяма тежест пред милиционерските власти. Но това може би беше най-малкото й значение. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да чакам петилетки, за да получа жилище, като писател това не беше никак трудно. Немалко от моите колеги разиграваха примадонски номера, сменяйки едно жилище с друго, използувайки услужливостта на съответните власти. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да получа някакво що-годе прилично място за работа, като писател пред мен стоеше изборът между дузина добри редакторски места с официален четиричасов работен ден. Много пъти по-късно, като редактор в издателство „Народна младеж“, си спомнях със странно чувство, че когато бях инженер, работният ден никога не беше по-малко от 12 часа, докато в издателството фактически се работеше няколко часа седмично. Докато обикновените граждани, които искаха да си купят лека кола, трябваше да чакат около две години с внесени предварително пари (чиято лихва се ограбваше от държавата), аз и мнозина от моите колеги писатели получавахме колите си само след няколко дни. Ония от нас, които имаха преводи в чужбина, ползуваха редица валутни улеснения. Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден или два. Някои от моите старши събратя ползуваха по техни си пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие Клубът на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти. Всеки писател имаше право на до шест месеца годишна творческа отпуска, която обикновено той прекарваше в някоя от съюзните почивни станции или творчески домове, плащайки символични цени. Повечето от членовете на съюза можеха да получават продължителни творчески помощи от съюза, които често пъти бяха безвъзмездни и свързани с обещанието да се напише нещо. Плюс това се отпускаха творчески заеми срещу гаранции за запланувана книга, пиеса или филм. За разлика от другите творчески съюзи и писателските съюзи в Полша, Унгария и Чехословакия Съюзът на българските писатели беше изключително богат. Въз основа на държавно решение съюзната каса получаваше процент от всяка публикувана в страната книга, без значение дали авторът е член на съюза или не, дали е българин или чужденец. Това предоставяше на писателите всяка година огромни субсидии. Полските писатели бяха в окаяно материално положение, унгарските писатели едва свързваха двата края, докато фондът на българските писатели разполагаше със средства, които малко организации по света могат да си позволят. Аз съм убеден, че този подкуп беше една от големите и резултатни хитрини на режима в България, който в своя практически подход прояви повече далновидност и гъвкавост, отколкото режимите в другите източноевропейски страни. И тук до голяма степен е обяснението за сравнително хармоничните отношения между писатели и режим. Ако един полски писател бъде изгонен от съюза, той не губи нищо, защото така и така положението му е тежко. Но ако един съветски или български писател бъде изгонен, промяната или загубата ще бъде много болезнена. Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват грамадните творчески командировки (при които обикновено нищо не се сътворяваше), разкошния дом във Варна, бившия царски дворец „Ситняково“, сега съюзен дом, дома в Хисаря или този в Созопол, клуб-ресторанта в София, многобройните безплатни удобства, предоставени от разни съвети и комитети, парите, щедро отпускани от разни ведомства и организации, като комсомола, профсъюзите, Министерството на отбраната, Комитета за държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи, Министерството на горите и много други.
Официално съюзната членска книжка имаше стойността на документ за завършено висше образование по филология, така че всеки член на Съюза на писателите би могъл да заеме професорско място в университета. Но главната изгода от членуването беше в изкуственото сродяване със силни и властни литературни събратя, в ползуването на техните връзки и влияние. С една дума, влизането в Съюза на писателите означаваше за младия автор, че той е приет в играта. Оттук нататък беше лесно, стига той да следва правилата. Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, а като писател аз бях някакъв център на обществено внимание. Не говоря за нормалната популярност, която всеки писател по света има всред своите читатели, нито за сензационната популярност на модните имена. Говоря за целенасочено внимание от страна на тези, които управляваха страната. Като инженер аз можех да виждам министъра на леката промишленост от твърде почетно разстояние. Като писател аз можех да вечерям с министър-председателя или разни висши партийни и държавни ръководители. Попадането в номенклатурния списък, макар и на опашката на йерархичната стълба, водеше до полезно присъствие на всевъзможни официални събирания. Всичко, изброено дотук, не можеше да не окаже влияние върху мисленето и творчеството на всеки, изпитал подобна превратност в живота си. Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи събратя. Тъкмо с тях човек може да си обясни бесните аспирации на всякакъв вид пишещи граждани да се доберат до съюза, защото за тях литературата не беше упорит, тежък, жесток труд, безсънни нощи, отказ от удоволствия и радости, горчиви съмнения и мъки, родени от съзнанието за несъответствие между желание и възможности, а просто удобно място за живеене.
„Защо ти трябва да пишеш, какво ти липсва!“ — беше казал мой познат писател, комуто се оплаках, че писането не ми върви.
И ето тук стигам до неизбежното, твърде студено и неприятно заключение
— че цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел
— ДА НЕ ПИШАТ. Целта на сладкия живот беше именно ДА НЕ ПИШАТ. Това се отнасяше за тези, които можеха да пишат, за талантливите, които трябваше да се откажат от таланта си, да го погребат, да го заровят дълбоко и да не си спомнят за него. Защото талант, както много пъти съм казвал, значи независимост, значи неизбежен конфликт с тоталитарните сили на обществената организация, значи конфликт с установените от обществото норми, значи посочване на нов път за мнозина други…

И все пак лакомствата не бяха за всекиго в съюза. От около тристата членове само към 80 писатели бяха активно в играта и фактически биеха тъпана и обираха парсата. От тях не повече от 20 души бяха хора с някакъв литературен авторитет. Между тези избраници законът за зависимостта на човек от човека у нас се изразяваше с пълна сила. Евангелието на приятелството беше принципът „Ти на мене, аз на тебе“. Всеки от писателите от номенклатурата знаеше, че зад всеки друг като него стои някаква сила, чиято величина беше загадъчно и плашещо променлива. Колко дълги часове ние прекарвахме, за да гадаем кой зад кого стои и какво е относителното значение на разните членове на съюза. Между таланта на един писател и неговото официално положение най-често съществуваше огромна разлика, въпреки тенденцията на режима да привлича талантливи и популярни имена. Бездарният поет Владо Го лев свиреше и свири първа цигулка в Съюза на писателите. Талантливият поет Иван Пейчев никога нямаше думата. Най-добрият поет, който България има днес, Константин Павлов, въобще не беше приет за член на съюза. Цяла тълпа от твърде посредствени, набедени писатели и поети, както това ще видим по-нататък, фактически владееше съюза и в най-голяма степен определяше неговата официална физиономия. Говоря за назначените писатели, за ония, които по никакъв литературен критерий нямат място в литературата. Те бяха най-фанатичните, най-ревностните проводници на партийната линия и бяха свързани помежду си в непобедим съюз. Опитайте се да направите съюз от талантливи хора — никога не ще успеете. Защото всеки от талантливите тегли на своя страна, всеки изразява различно мнение, независимост и в известно отношение нетърпимост спрямо другите. Но с бездарниците спойката е великолепна. Те имат една-единствена цел — да бъдат на власт. Повечето от тях съзнават, че не заслужават мястото, на което са, че то им се е паднало, така да се каже, на партийната лотария, и затова се борят с всички сили да го задържат. Нека ми бъде спестено усилието да правя сега поменик от имена на такива псевдописатели, назначени от партията да се занимават с литература. От друга страна, даже не желая да си спомням за целия този евтин маскарад. И точно тези са гражданите, за които приляга съвсем точно баналната партийна фраза „Ние те направихме писател“. Много пъти на много писатели по един или друг повод е било казвано с твърде заплашителен тон: „Ние те направихме писател“. Колкото и абсурдно да звучи, за всички тия другари това е самата истина. И вероятно единствената истина, с която те трябваше стриктно да се съобразяват. При всеки по-напрегнат момент, при всяко двоумение между съвест и дела, при всяко важно гласуване, при всяка замислена партийна акция незабавно се появяваше заплашителната червена светлина с думите „Ние те направихме писател“. Аз дълбоко се съмнявам дали всички тия „направени писатели“, като Владо Голев, Лиляна Александрова, Николай Стайков… та чак до Матей Шопкин и маса други, биха получили литературна известност в кое да е нормално общество. От друга страна, всеки знае, че не режимът е направил Йордан Радичков писател, не режимът е направил Константин Павлов или Стефан Цанев поети. Те са. И те щяха да бъдат при всички режими и всички условия. Тук може би възниква въпросът за драматичното състояние на хора като Любомир Левчев, където, аз мисля, се води болезнена борба между „направения писател“ и „самородния, независим поет“.

Трябва да кажа, че младите автори от моето поколение, които влязоха в съюза, почти без изключение имаха двойствено отношение към неговото съдържание. От една страна, ние приемахме удобствата и парите, които членството ни даваше, от друга страна се отнасяхме с нескрито презрение към тия, които ръководеха този съюз. Ние никога не можахме да свикнем с тяхното литературно присъствие и отношенията между нас си останаха твърде сложни.

Когато прекрачих съюзната врата, аз разбрах, че вътре се водеше най-ожесточена борба между две почти равностойно силни групировки, че тежки литературни оръдия бълваха едни срещу други омраза, че се водеше бой за всяко важно място в партийната и държавната йерархия и че уважавани и неуважавани имена се цапаха едно друго под благосклонната усмивка на партията.

2019-03-01 | Прочетена: 69