Признавам — аз съм вещица...

Прeдстaвяме Ви

Елица Кръстева | 2019-04-05


Елица Кръстева е родена през април 1980 г. в Русе, но от 13 години живее и работи във Велико Търново. Пише поезия от дете. По професия е спедитор. Има публикации в пет алманаха „Нова българска литература“: Поезия на Издателство Буквите. А Capella e дебютната ѝ стихосбирка. 

Рисува от дълги години в Арт Център — Велико Търново. През ноември 2018 г. е открита първата ѝ самостоятелна изложба „Есенно равноденствие“. Корицата и илюстрираните с туш вещици и самодиви в книгата са създадени от авторката.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Откраднат летен ден

Дали видя жената на ставане как се протегна –

като котка под чаршафите.

Очите ѝ му се сториха прекалено сиви –

сякаш в тях имаше още мъгла.

Завъртя два облака между пръстите си –

като броеница от пухкави топки,

пренареди небето и спусна отгоре лъч светлина –

сега не беше толкова самотна.

 

После остана цял ден между завивките ѝ.

Любуваше ѝ се, канеше я,

а тя изгаряше, тя въздишаше...

Беше жарък денят – първият летен ден.

Едва се дишаше.

 

По въздушна поща

 

Аз съм мъжко момиче.

Подредената къща спретната.

Аз съм мъжко момиче,

но трябва да знаете:

всъщност всяка жена е вещица,

дето сънува безкрая.

 

Но понеже в дома е стегната

(домакиня и мълния буреносна),

но понеже все няма време,

на метлата над къщи само кръстосва.

 

Тя вижда вашите грижи

по побелелите ви перчеми.

Пране над децата ниже,

решава квартални проблеми.

 

Тя тихо разбърква гозбите,

с магия посажда цвете.

Тя е жена и любовница

на вас – мъжете.

 

Ах, вие лесни сте в мечтите си –

коли, антени, кораби отплавали...

А ние – вещиците зад метлите си

мечтаем си за...

приземяване.

Фея в стара рокля

 

И аз отглеждам млечни зъбчета.

А във света безмилостно се случват

апокалипсиси. Преплитат пътища

звезди вечерни падат и се връщат.

 

Ръце отглеждам. Синя прежда

около дома си против уроки заплитам.

А в центъра на хола безнадеждно

екранът свети във екстазно синьо.

 

Отглеждам гласове. И нощем даже

в кошмарите им влизам да ги милвам.

А новините се промушват по етажите.

И всичко ми е като в нямо кино.

 

Търча безумно. Този свят ще свърши,

преди да съм успяла да се радвам.

Преди душите ни прекършени

от покрива с последен вик да паднат.

 

Отглеждам и на керемидите ги хвърлям

като сняг

във пролет, дето няма никога да свърши.

Когато си отиде този свят,

да са ми светлина за връщане.


Вечер по Булгаков

 

По стар закон и негласно

върти все онази притча:

Маргарита е вещица, Майстореее!

Друга няма ли за обичане?

 

Маргарита отдавна е счупила

и последната своя метла.

И търчи разфучана зад ъгъла

чисто луда и по душа.

 

Нощем тайно контрабандира

мисълта, че нещо е дала.

А честта е съвсем дефицитна

и на черно върви на пазара.

 

Тъй животът тече напред

и смъртта е само отсрочка.

Всеки ден е нов ред,

приближаващ съвсем към точката.

 

И какво си свършил не пита,

пита само какво не си сторил.

Казваш – имаш само една Маргарита

и тя не съвсем като хората...

 

Дето вече е на умиране

със каприза да бъде вечна.

Но след нея е тъй красива

Земята привечер.


Ден преди Успение Богородично

 

,,Аз съм Мария... Аз съм жената

на всички мъже и на мъртвите даже." /Борис Христов/

 

Аз не съм онази Мария – Избраната,

или тази на всички мъже и на мъртвите даже.

Изтъкан от делници ми е празника

и къде ми остана онази Мария, не мога да кажа.

Даже не знам, дали още

някой от вас ме сънува?...

Много кратки са моите нощи,

та светлинно ги пропътувам

в сънища недописани...

Даже името ми не е на Вечната.

Но ми викайте както искате,

когато ме срещнете.

Само че не на небето – там тясно ми е,

а по обетованата земя.

Току виж някой каже „Чаках

Мария!"

на сутринта.

Къщичка с кокоши крака

 

 

Внимавай, като казваш през Декември:

,,Какви прекрасни зими имаше преди!"

Тя е събрала глог, липа и мента

и кротко чай на печката вари.

 

Тя е посмела всички грижи

във ъгъла на чистия си свят.

Лютиви чушки по червена нишка ниже

и бавно над земята пада сняг.

 

А някои си вярват, че снега

е просто климат в хода на нещата.

По подгъва на нейната пола

отърква се охранен рошав вятър.

 

А утре вече може да реши

да се сплете на плитки като палаво момиче,

да нарисува пролет, да реди звезди...

или

да спре да те обича.

Мъже с ръце от камък

 

За да има едно момиче,

създадено от реброто му,

трябва първо да седне на масата,

неудобно на стола,

 

и да се закълне,

че нищо няма да иска обратно – кратко и ясно.

Да облегне лакти. Главата си да наведе

и да натисне с длан от ляво  надясно.

 

И да бъде честен със себе си.

По мъжки да носи в пазвата си

една кама, ала с криле везани

да я пази.

 

Да изпие цяла доза лют опиат

с дъх на почва от ланшното лозе.

И, докато му се върти главата из онзи свят,

да прошепне по една молитва на всички гроздове.

 

За последно да удари с юмрук по масата.

Да скъса ризата си и да легне под ножа,

сам посочил с палец мястото,

за да може

 

да има дори едно момиче

със звънтяща коса,

с летни сенки по роклята

и длани, като праскови

на света.

Сбогом на илюзиите

 

Той каза: „Сбогом на илюзиите,

победите и идеалите!“.

Звучи животът като музика,

която несъзнателно повтаряш.

 

Досаден жест на мирно съществуване...

Благодарим за добрината, Боже!

И сто години самота не стигат,

за да отгледаме мечтата като рожба.

 

Една камара смелост не достига,

ако не знаеш как да я пребориш.

Какво е кръстът, ако не е стреме, дето вдига

към някое небе нагоре.

 

Той каза: „Сбогом на излюзиите!“...

А значи сбогом и на любовта.

Животът е нестройна музика,

танцувана от истински неща.

 

И всяка мъничка мечта нехае

дали ще се натъкне на предател.

Зад всяка обич се въздига като ангел

 

едно Разпятие.

Черга шарена

 

И тъчеше, и тихо разказваше

този делник, напусто изпуснат –

като бръмбарче, скрито във пазвата.

Бяла шия, малинови устни...

 

На годините дълги измамата,

любовта, във килерите скрита...

Свиват се два въглена – гарвани

във зениците на очите ми.

 

На прането крилата,

но своите, крия,

на гозбата топла – душата,

а в моята – самодивски магии.

 

Ту ме искаш, ту тихо заглъхваш –

вечери карминени.

Пълен месец изгрява над къщи,

закипява във бъчвите виното.

 

Женска радост – кълбо размотано,

сини шарки се гмурват в ръцете ми.

Пъстри утрини, топли от рано,

късни зими, стаени в сърцето ми.

 

Женски мъки, нарамили кръста,

женски болки – развързано птиченце.

Женски празници тихо възкръсват

във очите на моето момиченце.

Милост за Алиса

 

Под липите върви Алиса,

а светът е изтъркано-огледален.

Влачи крачка след крачка

километрични.

Носи покупки и тайни.

 

И се качва по сивите стълби.

Сяда тихо на прага.

А денят, като коте,

преследващо гълъби,

се промъква и подминава.

 

До ръцете ѝ сяда някой случаен.

Някой друг зад гърба ѝ приижда.

И под сенките скупчени никой не знае,

че не я предусеща и вижда.

 

Тя е тъй простичка и обикновена,

като малко момиче.

Сведена до чертичка вещица, дето

вече на себе си не прилича.

 

И животът без нея ще бъде същият,

и светът ще се буди без нея.

Докато някой не викне пред къщата ѝ:

„Искам в твоята приказка да живея!“

 

 

 

 


2019-04-05 | Прочетена: 440