Високо, зелено, нежно - Мюнюн Тахир

Разказвачи на книги

Василка Дойчева | 2019-07-10


МЮМЮН  ТАХИР

 и книгата  „ВИСОКО, ЗЕЛЕНО И НЕЖНО“

 

     Както винаги в този живот хубавите неща стават случайно. Та тази случайност събра и мен с творчеството на Мюмюн Тахир. Избрах си книгата от куп други книги без да познавам автора. Заглавието също нищо не ми говореше. Попрелистих я набързо, забелязах, че героите са с мюсюлмански имена и реших да я взема за четене. Предвкусвах екзотиката на ориента, среща с един непознат свят и култура. Нещо сладникаво като канела и сладко като шербет се завъртя из усещанията ми.  Видях, че предговора на книгата е от самият автор и започнах от там. Запознанството ми с Мюмюн Тахир започна от самото начало.

     „Писателят копае в душата си, влага я в словото си.

Много са вратите в душата ми – през тях в нея могат да влязат истината, доброто, красотата, радостта, разбирателството, приемането на другите, независимо от етнос, вяра, пол и възраст“. Това откровение изречено с прекрасни метафори ме плени веднага. Предвкусвах  мигове изпълнени с ориенталски лениви мелодии написани не с ноти, а с думи, защото безспорно авторът умееше да борави с писаното слово, умееше да предава с думи картини и звуци.

     „За родопчаните всички сезони са еднакви.“ Тук вече „слязох на земята“. Значи такааа… Авторът се оказа българин с мюсулманско име, човек отрасъл в скута на Родопите. Една планина, която сме свикнали да приемаме като закрилница на християните, като стожер на българското, като майка на хайдути все с български имена. Или поне така е от моя край, гледано от моята „камбанария“. И колкото и да съм чела за животът на населението там, все някак си това беше представяно от ъгъл близък до моя светоглед. Сега ми предстоеше среща с „живите герои“ на Мюмюн Тахир. Един свят колкото познат, толкова и непознат. Свят изпълнен с аромата на тютюн и цвета на катран по дланите. Свят на изстрадана мъдрост, душевно равновесие, любов и чистота на помислите. Живот обикновен, такъв, какъвто аз все още не бях срещала да се описва. Или поне не точно по този начин.

     И се завъртяха пред мен названия като Дрангос дере, Янъклар, Усича, Акямач, Кавгалъ. Нарочно не направих справка за автора в Уйкипедия.  Наясно бях, че са имена на местности в Родопите, но все още гадаех за кой край на планината става въпрос. Уж писано на български и за българска планина, а бива ли толкова време да не разбера за кой точно край пише авторът? И пак се завъртя из мен усещането, че тези думи и названия са близки на някого, но бягат от мен. Че аз стоя някак си отстраната и наблюдавам като чужд човек животът в родината си. Тези названия топлеха нечии спомени, разнежваха нечия душа, но бягаха от мен. Сякаш си бяхме чужди.

     Заредиха се имена - Картал, Даали, Хазър, Дургадън… Звучни и непознати, близки и далечни, красиви и мелодични. Някои от тях бях чувала, но други ми бяха съвсем непознати. Но тези имена до съвършенство пасваха на названията на местностите описани в разказите. И разбрах! Близки са си, защото са от един свят. Аз, читателят, бях страничен наблюдател на един живот описван по начин, който ми беше непознат. Всичко се свързваше и идваше някак си отвътре - естествено, близко и беше показано с много обич и умиление. Няма автор, който да пише за родния си край с безразличие или лоши чуваства. Но понякога преклонението пред мястото, което ни е създало като човеци малко се преекспонира. Тук всичко беше премерено до финес. Уж обикновен живот, на съвсем обикновени хора, а някак си увлича, топли, радва душата и кара сърцето да успокои своя ритъм. Разказите ме потопиха в живот труден, но хармоничен, в отношения човешки, но сближили се с божествената простота и естественост. И всичко това пропито с аромата на тютюн, но не като средство за удоволствие, а близко като дъха на родната земя, пропита с пот и обич. Разказите на Мюмюн Тахир бяха самия живот – труден, земен, възвишен в своята обикновеност. И всичко това поднесено с голямото майсторство на истински познавач. Започнах да срещам и познати наименования. Ту Карлък, който познавах от творчеството на Филип Марински, ту Тополчане, което бях чувала от свои близки или Златоград и Джебел, които вече познавах. Нещо отвътре започна да ме топли. А какви изящни метафори украсяваха речта на автора! „… видях как някаква прозрачна ръка горе записва още една добрина в дядовия небесен тефтер.“ или „ Очите ми заръмяха“. Тук отчаянието върви ръка за ръка с надеждата: „ Сега къщата на Учка е самотна и пуста. Най-напред напуснаха лястовиците – нея пролет четирите гнезда останаха празни и в джамията дядо Реджеп тревожно повтаряше пред акраните си, че това не е на добро…. Заминаха мнозина. Животът на тънка нишка изтичаше от тия места. Един по един изпратихме и старците, хората започнаха да се събират само под голямата топола до гробището, за да изпратят поредния вечен жител.“ И веднага след това четем: „Тая пролет лястовиците се върнаха.“ А как хваща за сърцето изплаканата болка на автора: „ С очите си съм гледал всеки ден цвета на мъката. Не казвайте, че просто лицето й е мургаво!“ Или:

 „ Заравям шепи в тая сипкава, слюдеста и рохка родопска земя – тая мъка и надежда, тая сълза! Нежните  и безкрайно скъпи имена на прощаването се ронят от устните ми шепнешком: Билял дорусу, Гърма, Мъсъджън йери, Гвгалъ, Кумлу, Дрангос дере, Учка… В други времена и на друго място някакви градски хора ме бяха попитали какви са тия странни названия, а аз тогава не намерих сили да призная, че като ги събера в шепа, се получава името на моята земя. Такава, каквато я отнесоха зад девет земи в десета най-дълбоките и най-красиви очи на света – тези на Неджля, дъщеря ми…“

 Дълбоки мъдрости дълбаят съзнанието на читателя  от всеки разказ. „… младите сега нищо не искат да учат, отклоняват се от правия път. Не знаят, че този живот няма поправителен изпит. – възмущава се Хаджиоолу Юсеин. А дядо Реджеп му отговаря: - Има, има поправителен изпит, но ти вече ще бъдеш в друго тяло и няма да си със същата памет. В този смисъл ще започнеш всичко от начало. Смисълът е да започва на по-високо ниво всеки следващ живот и докато си жив, да теглиш повече послания, а и самият ти да оставяш във Вселената повече добра сила.“  Или: „ Това нещо, животът, е само едно голямо и дълго търпение“. А разказът „Всички азбуки започват с „А“ и „В“ – от първата до последната буква е една велика мъдрост на нашето време.

     За разказите от книгата спирам да пиша до тук. Ако започна да описвам всичко, което почувствах в тях, може да надхвърля страниците на самата книга.

 

  


2019-07-10 | Прочетена: 170