"Живот без край" - Бегбеде

Разказвачи на книги

Камен Петров | 2019-07-10


Да се чете и/или пресъздава книга на Фредерик Бегбеде, без значение коя точно е тя, винаги си е едно предизвикателство за интелекта, емоциите и ерудицията на всеки.

 

Когато прочетох за пръв път „Живот без край“, този роман, както се казва, ме улучи право в десятката. Може би затова толкова лесно „ми влезе“, затова дълго мислих над текста, затова си позволих да го препоръчам на мнозина и го препрочетох няколко пъти.

Книгите на Бегбеде очевадно са малко или много автобиографични, а точно в тази, ексцентричният французин разказва за страха от смъртта и стремежа към безсмъртие, за кризата на средната възраст и за лутанията между екстремния начин на живот на бохема и стремежа на един улегнал мъж да се посвети максимално на семейството си (колкото и това да е чуждо на самата му същност).

Точно тук „Живот без край“ ме хвана навръх 50-тя ми рожден ден. Всъщност книгата беше подарък за празника от любимата ми.

Точно като героят на Бегбеде (и вероятно като самия писател), и аз бях в период на лутане и саморазрушение.

Връзката и семейството ми бяха застрашени от начина ми на живот.

В тази критична възраст все повече живеех със спомените на своите мъртви, а не с ежедневието на най-близките си хора или с мечти за мрачното бъдеще.

Появиха се една след друга болежки тук и там, които само допреди миг нямах (сърцето, краката, черния дроб, очите, зъбите, кръста).

Страхът от смъртта стана все по-осезаем, както и натрапчивите видения за самоубийство при евентуалната поява на нелечима болест...

Точно заради всичко гореизброено, но не само заради това, героят на романа тръгва на пътешествие в търсенето на безсмъртието, за ужас на любимите си хора, за присмех на колеги и приятели и за шок на обществото.

Още в самото начало Бегбеде официализира собствената си непримиримост към смъртта и баналностите на ежедневието:

„Нека сме наясно – не мразя смъртта; мразя моята смърт. Ако по-голямата част от хората приемат нейната неизбежност, то това си е техен проблем. Лично аз нямам никакъв интерес да умирам. И дори ще кажа нещо повече: смъртта няма да ме споходи. Тук разказвам какво предприех, за да не пукна глупаво, както всички останали. И дума не можеше да става да умра, без да реагирам.“

И се впуска безразсъдно, но в същото време целенасочено в битката на живота си, а именно – да намери безсмъртието.

Хубавото на този текст на френския писател е, че – точно както се случи с мен – всеки мъж на 50 години ще намери себе си в главния герой на романа. Той съм аз и аз съм той, а всичките ние сме не друго, а астрална проекция на самия Фредерик Бегбеде, който се лута, тревожи, страда, мрази, страхува, обича и ненавижда като всеки от нас в средата (или може би в края) на живота си.

Точно както дъщеричката на героя го моли да не умира, и моят 6-годишен син ме е заклел да обещая, че никога няма да умра.

Както писателя има две малки дъщери, аз имам двама малки сина, а и аз и той безнадеждно остаряваме и вървим по вечната пътечка надолу и назад.

Точно като алтерегото на Бегбеде, и аз без време загубих баща си, бабите и дядовците си, много приятели, повечето от тях по-млади от мен.

По същия начин, след години на безпаметно бохемство, много жени, алкохол, лека дрога и безсънни нощи, и аз се опитвам да стана по-питомен, уседнал и кротък.

Иронията, самоиронията, скандалното и сарказма са обичано оръжие в самобитния стил на Фредерик Бегбеде, но в „Живот без край“ те сякаш са като имплантирани в самото действие. Защото, повярвайте, в книгата бездействие няма.

Бегбеде бърза, бяга, пъхти, задъхва се, поти се и се стреми се да изпревари на всяка цена смъртта и да намери решението за вечния живот, като през цялото време препуска през континенти, животи, модели и методи, които да го направят безсмъртен.

Задъхано, наглед хаотично, но съвсем целенасочено движение.

Статистиката сочи:

"Животът е хекатомба. Mass murder с 59 милона мъртъвци годишно. 1,9 смъртни случая в секунда. 158857 мъртъвци дневно. От началото на тази глава двайсетина души са умрели по света – повече, ако четете бавно. Не разбирам защо терористите се хабят да увеличават статистиките: никога няма да успеят да убият толкова хора, колкото госпожа Природата. Човечество е избивано всред всеобщо безразличие. Приемаме този ежедневен геноцид, все едно става въпрос за нормален процес. Мен смъртта ме скандализира."

Бегбеде, може би като всеки един от нас междувпрочем, твърдо отказва обаче да стане част от статистиката, камо ли тази на смъртността. В никакъв случай! На никаква цена!

И тръгва на кръстоносен поход срещу нея в тази книга, която е като едно изкрещяно предизвикателство, изскимтян страх, прошепната надежда.

„Смъртта е занимание самотно“ е нарекъл книгата си един друг велик писател – Рей Бредбъри. За Бегбеде обаче самотно занимание е и неговия неукротим (макар и вероятно безнадежден) стремеж към живота без край, за който всички ние копнеем.

Или поне 50-годишните сред нас...

 

Живот без край“, Фредерик Бегбеде


2019-07-10 | Прочетена: 768