ЕВТИМ ЕВТИМОВ – 1001 ПРИКАЗКИ ЗА ЛЮБОВТА

Прeдстaвяме Ви

Мария Узунова | 2008-11-30


Първоначално сърцето ми се сви от копнеж и страх: мечтаех си да пиша за лириката на Евтим Евтимов, но ме мъчеше и страх - как да се докосна до нещо, тъй познато, възпявано и необятно като любовта. Поезията му е като готическа сграда, очарова с изящните си линии и с невъзможността да бъде сравнена с нищо друго, а във всеки нейн стих темата за любовта нашепва и гали сетивата.
Освен с непресторената си искреност, тя се отличава и с още нещо - твърде често главният персонаж - влюбеният човек - е изобразен в мигове на слабост и самота; отърсил се от опорите, или оковите на делничното, от тривиалните ориентири за добро и зло, понесъл се на крилете на чувствата. Като добър вълшебник, авторът предоставя само нему шанса да постигне земния рай. Наистина, прегърнали страстта, или “паднали в поглед”, героите му добиват сили и намират себе си, пък било и върху разпятието. Тази леко необичайна метаморфоза на слабия в силен е предадена нежно, със симпатия и фин хумор.

В повечето му стихове се прокрадва призива за следване гласа на сърцето. Именно той се оказва едва видимата пътечка, водеща към съкровеното и дори когато от хвърлените в гората трошици не остава нищо, е по-сигурна и от най-утъпкания път.


Всичко, всичко вече е магия
Бягам аз от тебе презглава,
но къде сълзите си да скрия?
И към тебе винаги вървя.



В строфите му магическото присъства твърде често, то обгръща любовните пориви с ефирно наметало и подчертава неуловимостта им. Бягство и завръщане - всъщност дали става дума за истинско бягство, или по принцип опитът да се устои на любовта е обречен на неуспех? В стихотворението метафората с поникване на здравец върху скала подсказва, че единствено за това чувство няма прегради и невъзможни неща.

За мен бе твърде интригуващо необичайното представяне на любовта в поезията на Евтим Евтимов - с нюанс на леко преосмисляне - сякаш е описана не в конкретния момент на изпитването й, а след като вече се е случила и утаила. На пръв поглед подобно изобразяване би трябвало да отнеме част от страстта и емоционалността на стиха, при него обаче резултатът е съвсем друг. Освен че запазва изключителната си свежест и дълбочина, по този начин любовта получава универсален, някак си патиниран вид, като апотеоз на осъществени, “изпити до дъно” чувства. Може би това се усеща най-силно в интимно-изповедното стихотворение “Късно предчувствие”. То е изградено под формата на диалог с някой, неперсонализиран, представен без външни черти, а само с пустотата, настъпила след загубата му, дори за миг. В него сякаш съзирам известно Ботевско звучене и плам - и тук цялата природа скърби, но не заради трагизма на герой-революционер, а че забързани в ежедневието, пропускаме да задържаме всеки ден любимите си с нежност и ласка.


Птиците след тебе отлетяха,
вятъра се скри натук-натам,
стъпките по улиците спряха
и за първи път останах сам.


Любовната самота е внушена чрез плътни, наслояващи се образи, които извикват дори визуална представа за отсъствие. И ако при вплитането на природните картини се прокрадва известна тъжна ироничност - дори иначе променливият и непостоянен вятър изведнъж утихва и застива в очакване, то нейните измерения са много дълбоки, когато опират до човешките емоции. Изгаряща, нетърпима болка пронизва мислите, душата и всички сетива след загубата на любимия, а безглаголният израз “в очите - пусто” крие мъка и призната слабост. Действително, Е. Евтимов е сред редките творци, посветили стихове на любовната слабост. Затова и героите му, опити от любовно чувство, захвърлят маските на фалшиво самодоволство, превзета гордост и не се боят да коленичат пред олтара на любовта. Независимо от опита и възрастта си, те преоткриват първичното, детското, с неговата искреност и спонтанност.

Така, един от най-прекрасните стихове “На прозореца” е изграден чрез няколко крайно семпли, умалителни и сякаш взети от детския речник думи - прозорец, облаче, звезди, листи, за да сътвори като с вълшебна пръчица най-крехкия образ на общуването. В него любовта е представена в своя по-улегнал аспект - не като изгаряща страст, а в ежедневието, с неизбежните наранявания, които нанасяме на човека до нас. И в делничната картина обаче, авторът е откроил неподозирани пластове - освен да причинява болка, тя е в състояние и да утешава - защото всяка от двете страни може, като с домакинска кърпа да изтрие от душата на любимия обидите, “нечути думи, скрити зад пердето”, да “избърше страха”. Невероятна нежност и оптимизъм са стаени в тези няколко реда, дискретно подсещане, че твърде често и от най-заплетените ситуации може да се излезе с топлина и усмивка. Същевременно, с метафорична топлота, Е. Евтимов придава и на най-тривиалните женски дейности - домашните почиствания, магически нюанс. Той превръща жените в тихи вълшебници, действащи с кротост, почистващи душите от дребните неудачи и създаващи хармония.

Твърде нестандартно и с немалка доза хумор са предадени любовните терзания в стихотворението „За първи път”. В началото страстта, мъката и несигурността на героя са щрихирани убедително, но последната строфа категорично отрича подобен драматизъм. В леко шеговит аспект, авторът намеква, че сърдечните рани са по-скоро закономерност, част от наситената не само с дати, но и с трепети човешка биография. Така, съвсем естествено нагарчащият, но и опияняващ коктейл от емоции се вплита в общия порядък. А персонифицирайки дори земята с известна фамилиарност, Е. Евтимов внушава връзката между човек и природа.


За първи път
аз плача за жена
и цялата земя
край мен се радва
.


Твърде любопитен бе за мен авторския подход към темата за ревността, предадена по блестящ и твърде остроумен начин в “Забравен чадър”. В него любимата, подлагана на безпричинна ревност, в момент на криза, бива забравена на пейката “за срещи и раздели”, подобно най-тривиалния предмет - чадъра. От друга страна, баналността на случката и на интериора, подсказват честотата на подобен род отношения. С леко намигване, Е. Евтимов разкрива виждането си за ревността като стерилно чувство, залагащо на притежание, вместо на взаимност и разбирателство. Според него собственическата любов неизбежно води до загуба на човека, ценен като обект или вещ и изоставен небрежно като чадър. И в други свои стихове той описва преплитането на любовното чувство с ревността, но откроява именно тъмния му аспект, като сурогат. Признавайки, че е ревнувал неведнъж, героят същевременно кори партньорката си, задето “късат се в душите светли струни”, а не тържествува доверие. Изключителна сила и реализъм се крият и в следното откровение:

От тъмна ревност мога да сгреша,
напред да гледам, а назад да крача.


Магнетизмът на стиховете на Е. Евтимов и фактът, че по повечето от тях са създадени песни, се дължат главно на тяхната искреност и първичност. При това поетът не спестява мрачните краски и не идеализира чувството, а го оголва до краен предел. Подобно на художника Тулуз Лотрек, който заявява, че няма да рисува прекрасни залези, когато животът предлага други картини и в платната си излага реалността, дори когато е горчива, и Е. Евтимов не създава химеричен образ дори на смятаното за най-свято чувство - любовта. При него тя е тежък кръст, изгаряща като жарава, или неизбродима и трънлива гора.

Неслучайно, едно от най-вълшебните му и елегични стихотворения, е озаглавено “Гора”. Тук срещата на две сродни души, протекла с детска невинност, е представена в неясни, размити и тревожни тонове. Твърде скоро тя се оказва не безобидна случка, а изпълнено с перипетии бродене през тъмен лес. Приказният и нереално размит образ на зараждащата се любов е сред най-прекрасните метафори в поезията на Е. Евтимов. Самото понятие “гора”, съдържа представата за множество и единично. Този подсъзнателен нюанс сякаш повтаря характера на срещата между мъжа и жената - сходни помежду си, но и всяка въплътила по своему древното тайнство на привличането.


Къде си? – викаше през сто недра.
Къде си? – виках аз през мрака черен.
Като загубени деца в гора,
които плачат, за да се намерят.


Рисувайки премеждията на героите с преднамерен наивизъм - объркано търсене, викане, сълзи - прояви, типични за децата, по наистина виртуозен начин авторът внушава красотата на самото влюбване. То си пробива път през всякакви граници и хоризонти, за да събере две чисти по детски сърца, започнали, без сами да подозират, най-старата игра.

Нежно и напевно-ласкаво е обрисувана любовната взаимност в стиха “Детство”. Като песенен рефрен в началото строфите героят предлага на любимата неща, над които самият той няма собственост, нито могат да бъдат притежавани - небе, земя, вселена. На практика той й дарява себе си, с искреността и неподправеността на детските обещания. Втората част на всеки стих е формален контрапункт и е съставена от еднотипни повторения. Наподобяващи наивните оправдания на влюбените и пародирайки вечните им извинения за недостатъчно силни или споделени чувства, именно те се явяват есенцията на авторския замисъл. Всъщност, може ли наистина да има лъжи в любовта, е централната тема тук. Според Е. Евтимов истинската любов не ги допуска, а ако са се случили, то те са тъй безобидни, като детските лъжи. Кънтящия пък като барабанен звук рефрен “Няма никой да ме обвини, че те лъжа. Любовта е детство”, зове за повече естественост в отношенията, за избягване на гнетящите обяснения и недоверие.

Темата за отказ от предразсъдъци и подчинение на поривите на плътта, обрамчва цялостната лирика на Евтим Евтимов. Дори в твърде минималистичния, но изящен като японска гравюра стих “Почти заклинание” може да бъде откроена идеята за следване на вътрешния глас.


Сърцето ми горещо те избра
напук на всичките забрани
отново за свещената игра
на устни, погледи и длани.



Поразяващата му простота, лаконизъм и една-единствена дума, употребена не по предназначение - “свещена” за любовно-еротичната игра, наистина оставя читателя без дъх. Спонтанно, без сложни езикови и смислови конструкции, е изразен вечният флирт между мъж и жена в шеговито “Гасене на вар”. С неподправен реализъм, Е. Евтимов заявява схващането си за привличането като основен компас в морето на чувствата. При това той визира физическото привличане и разпалването на страстта. Така, в стиха му, наглед първичното пасване между две природни субстанции придобива ново, универсално човешко измерение и прераства в нежна ода за хармонията между телата и душите на двама души.
Конструирано върху пародирането на няколко слоя смислови контрасти - земно/небесно; реалност/сън и плътско/душевно, изключителна еротична сила притежава и стихотворението “Съновидение”. В него привличането межда двата пола е представено като чудо, бърза и разтърсваща искра, която не оставя време за размисъл и колебания. Находчиво и с нескрита нежност, бедрата на любимата са сравнени с “два златни водопада”, появили се сякаш от небето. При това само с използването на предлога “над”, е подсказано, че случката е съвършено реална и плътска - бедрата на мечтаната любима падат над героя. И макар целият стих, както показва и заглавието, да следва размитата линия между реалност и фантазия, еротичната сцена в него се отличава с изящество и правдивост. Противопоставяйки плътската любов на декларативните проповеди за безгрешност, с фин хумор, авторът споделя веруюто си, че именно греховната страст е призвана да отведе душата му в небесните селения.

Любовта като единствената възможна, човешка религия, е възпята в не една и две строфи на Евтим Евтимов. А любимата, жената, видяна като бленувано разпятие, е сред най-оригиналните му и уви, правдиви открития. При това любопитно е, че авторът не я упреква, задето провокира терзания и “събужда лудост нова”. Напротив - с изключителна нежност я изобразява като мадона на страстта, а най-често я сравнява с лозата и виното, даряващо наслада и забрава, или дори с “винарна, отворена за мен по всяко време”. Любопитно е, че този твърде земен начин на представяне на любимата не я принизява, а й придава нова същност - именно той я доближава максимално до образа на спътница - в страстта, в опиянението, страданието и във вечността.

Отхвърлил дребнавите предразсъдъци, героят му избира да бъде себе си. Пред ненужните кръстоносни походи и не по-малко безцелните морализаторства в по-ново време, той предпочита битките, призвани да защитят чувствата. След което, с присъщата си емоционалност и плам, възкликва:

Какво разпятие си ти!...Аз мога
...за тебе да се скарам даже с Бога,
да пия отмъстителна ракия.
...Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.



В тези слова няма преструвка, нито богохулство, напротив - те са най-искрената молитва пред олтара на Любовта. А авторът не крие виждането си, кое е основното божество, пред което трябва да се дават свещени обети - Този, когото обичаш. В същия стих Е. Евтимов постига може би най-плътното и разтърсващо описание на любовното чувство, съумяло да обедини всички граници и полярни състояния - обич и омраза, плач и радост. С невероятна експресивност, той представя метаморфозата на влюбения, за която стана дума в началото - превръщането му под напора на чувствата от слаб, крехък индивид в титан, готов на реални, човешки подвизи.

Цяла плеяда стихове са посветени на трудния избор при коя любов си струва да се остане и коя да се предпочете. Разкъсването на влюбените между хладината на дълга и жаравата на чувствата, е пресъздадено с горчивина и финес. Без да кори, нито да отрича превръщането на любовта в навик, авторът подава ръка на рицарите на дълга и се опитва да ги утеши с простичкия, но разтърсващ съвет да послушат сърцето си. Като се започне с писания през далечната 1957 г., но все още покъртващ стих от “По повод една среща”:


Човекът има право на любов,
особено когато е излъган,
Душата му тя сгрява с огън нов,
за да не мръзне в някой ъгъл.



Леко, политайки над хорските одумки, иронично изразени чрез серия въпросителни местоимения, като нещо странично и незначително, стихотворението е искрен призив за отстояване правото на любов. Неподправено и простичко Е. Евтимов намеква, че любовта, маскирана зад отговорност, губи същината и блясъка си и оковава душата. Подобно на разказа на У. Сароян от цвете, постепенно тя се превръща в “нещо като нож”, впил се в плътта. При това, без да раздава лесни съвети и да назидава, авторът напипва многопластовостта на проблема. Съвместими ли са наистина любов и дълг, е въпрос, на който той не дава категоричен отговор. Само го обрамчва с тъжната диря на сълзата, едната пролята, заради задържащото чувство към “тъмния дом”, а другата - заради нереализирания копнеж за щастие. В сходното по тематика стихотворение “Дори да спиш” пък застъпва виждането, че споменът за изживяната взаимност и дори една-единствена “луда нощ” струва повече от златното ложе и фалшивия статут на сигурността. Изключителен лиризъм, изчистено и правдиво описание на състоянията и отворен финал, са сред несъмнените му достижения. И ако повечето от представените образи на разкъсвани между любов и дълг, са предимно женски, то в “Тебе гледам, другата сънувам”, дилемата е изведена до абсолютната си универсалност. Откровен до болка, с виртуозен реализъм и изповед на най-гнетящите мисли, стихът има почти афористично звучене. Признавам, че дори иначе разсмиващото ме любимо понятие на повечето български културолози и постмодернисти за “Другата”, тук най-сетне видях употребено удачно и при това с нов, твърде оригинален подтекст. Инверсията на изразите придава на “другата любов” и “другата жена” ореола на истинската, съществената - уви, за героя те се оказват тайния избор на сърцето.

Проблемът тайно/явно всъщност се оказва лесно разрешим - според автора, той не е процедурен, а въпрос на избор дали да се послуша гласа на разума или на сетивата. Най-проникновеното му разрешение е представено в нежното и баладично звучащо “Тайно венчило”. Смятам, че в него дори избраният интериор - в случая черквата, е условен, не тя сближава двойката влюбени, а един простичък акт - заставането на жената “до рамото ми”. Така, постигнатото единение и духовна близост са предадени ясно и категорично, само с този израз.


Сега не сме сами, сега сме двама,
сега дори небето ни призна -
за тебе аз съм любовта голяма,
за мене ти си истинска жена.



Наистина вълшебно е това признание - толкова искрено и първично! Няма и помен от упреци, нито споменаване на предишни дрязги, а трикратното повторение на думата “сега” акцентира върху важността на настоящия момент. В него липсват мъка, раздвоение и нюанси на самообвинение, изразени чрез думата “друг”/та в предходното стихотворение, тук двете най-обикновени прилагателни, но какви! - “голяма” и “истинска”, представят и обосновават избора на героите.

Темата за избора присъства в множество стихове на Е. Евтимов, на места тя е приела формата на горчив упрек срещу нерешителността и съобразяването с общественото мнение. Същевременно, авторът вярва, че има мигове, в който се налага човек да вземе крайно решение, да определи себе си. Прощавайки му ежедневните слабости, дребни лъжи и непостоянства, той призовава да не се хитрува, когато залогът е голямата любов. На пропуснатият избор е посветено едно от най-прекрасните стихотворения “Билети за никъде”. С фина ирония и нескрита болка са щрихирани схващанията на героинята за любовта като за спектакъл, на който може и да не се отиде. Пред взаимността тя предпочита “измислената измама”, женската двойнственост, вместо кротко заставане “пред иконата на любовта”. Едва ли друг стих е изразил по толкова изящен начин отхвърлянето на фалша в отношенията. Въпреки пулсиращата болка от непостоянството на любимата, не успяла да разкъса земните окови и да го последва, авторът не я вини, нито умолява, а затваря сърцето си и запазва ненакърнена собствената си представа за любовта.

Наистина, в творчеството на Е. Евтимов любовта - тази уж позната тема, е разгледана толкова своеобразно, че сякаш никога досега не сме зървали останалите й лица. Споменах, че лириката му е импозантна като готическа катедрала, при по-внимателно вглеждане обаче, в нея се забелязват хиляди малки прозорчета, блещукат вълшебни стъклописи, разкриват се сложни розети, а от погледа остават скрити още множество тайни стълбички и бойници. Също толкова неизброими са и нюансите в стиховете му - тъга, страст, ревност, несподелена, отритна любов, взаимна, тайна, угаснала, неискрена любов, еротика, завръщане, равносметка. Всъщност, като че ли авторът разказва не една, а 1001 приказки за любовта. При това общото в изобразяването е само преклонението пред вечната й способност да опиянява и разпалва сетивата до сетния дъх, да разрушава и да съгражда, да изгаря и да утолява пожарите в душата. Както и вярата в първичното и простичко привличане - тези прастари закони, които съвременният човек в стремежа си към подреденост, е на път да загърби. Затова в стиховете му любовта влита без покана, помита всичко. Може би най-пищен, почти апокалиптичен костюм на неуправляема стихия, тя е получила в стиха “Като вик”.


Остави я като вятър лош,
слязъл от небесните морави,
да нахлуе в твойта нежна нощ
и на пепел всичко да направи.


Вплитайки звукови, при това твърде мрачни ефекти - вик, дошъл от ада, фучащ вятър, с невероятно майсторство Е. Евтимов създава един от най-светлите и оптимистични образи на Любовта. В случая контрастът показва покоряващата й мощ и невъзможността да бъде възпряна. И ако в критичен материал може би не бива да се признават лични пристрастия, ще се осмеля, поддавайки се на искреността на самия автор, да посоча любимото си стихотворение. Може би изборът ми е малко особен, защото “Диви коне”, сякаш остава встрани от любовната тематика. Всъщност, и в него, зад първичната красота и волност на конския бяг през “лунни ливади”, отново тихо и нежно се усмихва любовта. Тук обаче, тя е разкрита като възторг, който възнася, не ограничава, а те оставя да отидеш до край, да препуснеш отвъд всякакви рамки и условности. Стихът е мечтателен и същевременно силно магнетичен. Бързо препускащите коне въплъщават прекрасната мечта за полет отвъд видимото и реалното. Същевременно, посветените на шеметния им бяг строфи трептят от екстаз и страст, извикват представата за разтваряне в пространството и времето. Просторът пред бягащите коне е изобразен по наистина немислим начин и то само с повторение на леко архаичната дума “ширине”. И ако са верни твърденията, че лириката на Е. Евтимов е вдъхновен химн на любовта, то според мен именно този стих е химн, но на тържеството и свободата на човешкия дух, изпят, или по скоро изтръгнат от сърцето на поета.
Признавам, че най-силно ме впечатлиха с невероятния си хедонизъм и нестандартно за съвременното светоусещане строфите, посветени на смъртта. Едва ли в българската литература тя е описвана по подобен, лишен от превземки първичен, закачлив и същевременно оригинален начин. В шеговито-иронични краски е обагрена твърде симпатичната “Картина от ада”. Героят пристига в ада с открадната жена, но дори казанът с черния катран не го натъжава, щом е споделен с желана спътница. Веселата и като че ли трасирана още от времето на Кирил Христов комбинация жена и вино, и тук се оказва екзистенц-минимумът за добро и смислено прекарване на времето, пък било то и в пъкъла. И ако в тези редове има известна игривост и лек хумор, то стихотворението “Черната вещица” е наистина смайващо със своите внушения и експресивност. Тук Е. Евтимов представя парадокса на изпълнението на мечтата за абсолютна любов - наистина тя е постижима като че ли единствено в сетния час, когато всичко вече е предрешено. Смъртта като последната възможна любовница е твърде находчиво и потресаващо дълбоко авторско прозрение. С тази партньорка всички колебания, лъжи, и измени са предварително преодолени, а отношенията са максимално изчистени и предвидими. При това, дори тази наглед стряскаща, гротескна любов е представена съвсем реалистично - мъртвецът и смъртта се оказват идеалните любовници - той е единственият, видял в нея потенциалната любима и пожелал я като жена.


Каква любовница ще стане само
от тази черна вещица веднъж,
когато тук, на гробището нямо,
за първи път я пожелава мъж.


Зад привидно черния хумор на поета, е стаено земно и искрено чувство на радост от живота, стремеж за изпиването му до последна капка и приемане на смъртта не със страх, а с опит за прелъстяването й. Така тя може да бъде посрещната само от някой, изживял пълноценно дните си, който нищо не си е спестил приживе. Приета нежно, като неизбежна гостенка, тя напомня последната, естествена сцена от прочутото “Колело на живота” на Захарий Зограф. При това с фина ирония Е. Евтимов предоставя дори на всяващата у всекиго ужас партньорка, правото да изпита наслада, да разпали, макар и мимолетна искра в ковчега на мъртвеца. Изключителна дълбочина, неординерност и истинско философско-поетично прозрение за смисъла на живота прозират в тези невероятни редове.

Отново ще се върна към образа на влюбения в началото - представен в стиховете на Евтим Евтимов сам, слаб, но и с крила. Наистина, той е сам, когато взима любовния си билет, избира кръста, влиза с чашата вино в казана. Сам е и като отхвърля измамите, подлостта, предателствата и полутоновете.

След като прекрачва този миг, престава да е сам и слаб... и полита нависоко.


2008-11-30 | Прочетена: 2889