"Една четвърт" - Мина Мау

Разказвачи на книги

Ася Вълчева | 2019-07-11


„Най-лудата книга, която съм чела!“ възкликна моя приятелка, когато ми я върна. Това е книга, която обладава съзнанието ти и превзема ежедневието ти. Трябва да кажа с какво ми е станала любима, но аз дори не мога да кажа, че ми е любима! Любимата книга носи покой, уют; четеш я, за да овладееш емоциите или да потърсиш начин за справяне с тях, или да се откъснеш от моментните несгоди. Тази книга се чете на един дъх, но не е плажен роман!

Моето запознанство с тази книга започна на последният панаир на книгата, провел се в НДК, на който отидох в последния ден и с цел да заведа дъщеря си на уъркшоп (предпочитам думата ателие) по творческо писане. Направихме бърз рейд след това между щандовете с книги и попаднахме на една дама с бяла хартиена маска на лицето. Дъщеря ми ме попита защо тя носи маска, на което не знаех какво да отговоря и погледнах отвисоко книгите на съответният щанд. Казах на дъщеря ми, че издателството представя книги на странни теми за религии, богове и др. и по този начин се рекламират. Почти отминахме щанда, който беше последен в редицата и ме настигна една много симпатична руса жена, която каза: „Искате ли да Ви кажа защо авторката е с маска?“ Аз се зачудих дали ме интересува, но предвид, че сме на „пазар“ за книги, защо да не разбера какво крие „продавачката“ зад маската си – в крайна сметка, тя е там, за да продава и начина, който е избрала да го прави следва да провокира любопитството на клиентите. Отговорих, че нямам против да ми кажат. Тогава, обаче, дойде втори въпрос: „Мога ли да говоря пред малката?“ Дадох си сметка, че ако нещата бяха безобидни, авторката нямаше да е с маска, но твърде късно: вече бях потвърдила. Тогава симпатичната дама изстреля: „Книгата е автобиографична, авторката разказва как на 25 години отключва шизофрения, след това постъпва в лудница, после работи като елитна проститутка, но накрая открива изцеление в любовта. Втората част е разказ за любовта й към един мъж, бих го нарекла възхвала на несподелената любов“. Отроних само, че ме е страх от края на книгата. Все пак, шизофренията е до гроб, както и приемането на медикаменти. Това не води към хепи енд, макар да ми посочиха писателката, че е добре и че е жива и здрава, но носи маска, за да не навреди миналото й на новият й имидж и професия. Тайничко я огледах отгоре до долу – пълничка, среден ръст, мургава, виждаха се дълбоките й черни очи и плътните устни през маската, облечена с бяла блуза и черен панталон – нищо особено. Реших, че силно преувеличават с рекламата, защото, както е известно, елитните проститутки изглеждат като модели, но все пак си взех и двете части. Още в тролея към вкъщи започнах да чета, предвкусвайки грандиозният провал.

 Книгата се казва „Една четвърт“, а авторката - Мина Мау. Авторката няма „сериозни позиции“ в писането, а просто споделя лични впечатления от живота. Интригата всъщност е в болестта на Мау, която пречупва света и събитията в него през друг ъгъл, такъв, какъвто „нормалните“ не могат да видят. Както и на панаира на книгата ми разясниха, така и аз си обяснявах заглавието, което Мина Мау сама си е сложила, а именно „Една четвърт“. Ако се приеме, че оптималната продължителност на човешкият живот е 100 години, а авторката отключва шизофрения на 25 години, то първата една четвърт от живота й не протича по начина, който сме свикнали да наричаме нормален. Отгърнах на първа глава „Лудницата“. Зачетох и се пренесох в един потресаващ свят, пълен с хора и ситуации, които сме срещали в ежедневието си, но сме свеждали поглед и сме отминавали с бърза стъпка и мисълта: „Да не дава Господ“. Нейният разказ ме отведе в остро женско отделение на психиатричната клиника при всички онези, които възприемам като утайка и хем се чувствах омерзена и мръсна, докато четях, хем бях облекчена, че съм встрани, че сякаш надничам през дупка в стената и съм „защитена“ от преживелиците на авторката.

Има вариант да прочетеш книгата за ден-два – просто като текст, както се чете на морето. Но тогава няма да усетиш лудостта на героинята, да почувстваш тревогата на родителите й, да разобличиш завоалираните персонажи. Дадох книгата на моята приятелка за морето, изяла я е за 2 дни. Но като я попитах какви са предположенията й за конкретни скрити образи, тя каза, че абсолютно се е абстрахирала, че героите са взети от реалността и са истински хора. В заключение само ще кажа, че не съм си помислила нито за миг  за героинята „горката“, докато четях книгата, а дори, в известна степен, се чувствам ощетена, че не мога да видя света през нейните очи, защото тривиалните ситуации от ежедневието, поднесени от изкривеното съзнание на Мина, са всичко друго, но не и скучни.


2019-07-11 | Прочетена: 199