"Самотата спи на възглавницата ми", Иван Богданов

Разказвачи на книги

Детелина Сименова | 2019-07-14


     Това е книга за Самотата преди фб ерата, преди времето на имитациите /на чувства и други важни неща/, преди  появата на смартфоните... Не е преди  появата на  радиото и телевизията. Тях ги имаше.

    Това е историята на мъж, който след развода си, остава сам. Много сам. Болезнено сам. И, както ни води нишката на разказа, завинаги.

    Това и разказ за търсенето на себе си в другите, в очите им, в живота им, в душите им.

    Но това не е Вик за помощ. И, макар да има една и съща развръзка на няколко истории / с красиви имена/, това не е Сатурнов кръг.

    Не е сълзлива драма. Написана е с много чувство за хумор и умерена доза сарказъм. Чете се леко. Макар да оставя въпроси и да ти се иска героя и събитията да са по-обстоятелствени, по-наситени, още по-плътни. Но не са. Те са елегантно скицирани, навърляни не, а скицирани – елегантно, по френски.

    Самотата не спи на възглавницата на Боги Иванов, гланият герой на разказаната история, а се е настанила в душата му. Тя е там и изобщо не мисли да си отива. Тя е обвила мислите, пропила се е в дните и нощите му.

    И така. Един мъж, който търси своята по-нежна половина, пътува през живота и не иска да бъде сам. Той има изградени критерии за всичко около себе си. Знае какво иска и се стреми към него с цялото си същество. Или?

    Хронологията на историята ни води през един отрязък от двадесетина години, през които Иванов, осъществявайки своята идея за реализация, всъщност изуска нишката на личния си живот. Или поне така изглежда.

    На пръв поглед, това е историята на един средностатистически, интелигентен мъж в България. Във втората половина или по-скоро третата част на Прехода у нас. Всеки може да види себе си в този разказ. И да обърне поглед навътре, към собствения си живот и собствената си ...възглавница.

    Харесва ми, че тонът на повествованието не е назидателен. В книгата няма рецепта за щастлив живот и за безоблачни дни. По-скоро има рецепта за това какъв не бива да си, за да останеш себе си.

     Но в  нея има слънце и то прозира през страниците. Има смисъл на съществуването и на търсенето. Има символика в изброяването на много имена и озаглавяването на поредните глави в книгата.

     Книгата е като написана на пясък върху брега на морето. И след всяка вълна върху пясъка остават следи от написаното.

     Книгата е като шепа красиви мидички или  пъстри камъчета. И всяко е с различно име. Любов, Самота, Красота, Тъга, Смях, Сълза... Парчета живот, късчета време с отпечатана душа.

     Когато книгата излезе от печат си поръчах две. Едната подарих на моя приятелка. След време я попитах за подаръка. Каза ми, че е харесала книгата с едно изключение...

     Това е книга – огледало.

     В нея можете да видите себе си. И времето, в което живяхме. Донякъде.      Останалото можете да го нарисувате. С пръст по пясъка... Или в нечия душа.

   

 

 

 


2019-07-14 | Прочетена: 223