Франсоаз Саган – „Разхвърляното легло”

Разказвачи на книги

Мария ВЕСЕЛИНОВА | 2019-07-15


 ЕДНА ВЕЧНА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ...ЗА ДНЕС, А МОЖЕ БИ И ЗА УТРЕ.

   

 Името Франсоаз Саган ме накара да посегна към тази книга.  В средата на миналия век това име на корицата на една тънка книжка  взриви френското консервативно общество. Книжката бе романът „Добър ден, тъга”. Роман, който разби всички табута, свързани с любовта, по-скоро със секса по това време. Тогава Франсоаз е на 20 години, студентка в Сорбоната и изведнаж... името и се издигна на гребена на писателската вълна, стана синоним на бунтарски дух, намиращ нови отговори на стари въпроси.

     Но сега разказваме за „Разхвърляното легло” /Издателство „ФАМА’ – 2012 г./- един типичен за Саган любовен роман, в който любовта се случва по трудния начин.

      Едуар Малиграс, известен драматург, среща красива актриса и преживяват една страстна нощ. Но срещата си има минало... Преди пет години по-младата тогава, красива и талантлива донякъде Беатрис Валмон преживява бурна любов /цели два месеца/ с още по-младия Едуар /по това време - обикновен застрахователен агент/ и след два месеца го зарязва, като му казва в очите, без милост, че не го обича. Петте години минават за двамата различно – Беатрис Валмон си живее живота - театралният директор, заради когото напуска Едуар и дава път в кариерата, а красотата и страстната и натура и дават път в любовта...Раздялата хвърля Едуар в съмнения за собствената му стойност, привлекателност, в успеха на любовните му връзки. Но това, което съсипва личния му живот е обсебеността му от Беатрис, от жената, която го е зарязала най-безцеремонно. Сега любовта между тях пламва с нова сила и на друга основа. Но...независимо от успехите си в театъра и обществото, харесван и търсен, в отношенията си с Беатрис, Едуар е още несигурният младеж, който очаква всеки миг да го зарежат. Той се премества да живее при Беатрис и е навсякъде с нея – на театрално турне, на многобройни срещи с минали и бъдещи любовници от парижката бохема, дори се сприятилява с Жолио, театралния директор заради когото го напускат. Наистина сега той е болен от рак /значи безопасен/ и кротко очаква смъртта...но от опита си с Беатрис, му дава полезни съвети, които той не следва.

        Всички тези противоречиви взаимоотношения са наситени с много драматизъм, с типичните за времето си психоанализи, които разголват душата и оставят героите незащитени под строгия и любопитен поглед на съвременния читател. Много обрати, много изненади поддържат напрежението на действието. Сред приятелския кръг всички знаят за обсебеността на Едуар от палавата Беатрис, дори му съчувстват...И ето лекомислената, влюбена в себе си Беатрис изведнаж разбира, че за първи път я е грижа за някого, за първи път е развълнувана, за първи път наистина обича, а не както досега – влюбена, но за известно време. И обектът на тази любов е ..каква изненада!...Едуар. Едуар, на когото дори в настоящата им страстна връзка изневери с първия срещнат хубав младеж, и то почти пред очите му. А Едуар приема всичко. Без нея за него няма живот. Или поне така си мисли и чувства в момента. Страда от изневерите и, но като че ли това поддържа тръпката му, така се чувства жив.

    Идва ново признание на таланта му, поставят негова пиеса на Бродуей. Той заминава за няколко дни. Почти без памет, насила /не знам как става това/ преспива с един модел във фойрверка на нюйоркските нощи и това го кара да се чувства престъпник. Беатрис в Париж,  вярна на своята природа, също преживява страстни нощи със стар приятел, нощи през които говорят изключително... за Едуар. Тя все пак се притеснява дали да си признае и какво ще стане... Но Никола, приятелят, опитният любовник и познавач на женската душа, и разкрива истината – Едуар я обича точно такава, каквато е и заради това което е.

       Всичко завършва с рози пръснати върху леглото /все още разхвърляно/ на Беатрис и с осъзнаването на великата истина, че любов има там, където партньорите на искат да променят другия, а го приемат и обичат такъв, какъвто е. Това е и истината на Франсоаз Саган през 1977 г. Истина, която е оцеляла през бързея на времето до днес, а може би и за утре.


2019-07-15 | Прочетена: 94