КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

„Затворникът на Рая“ от Карлос Руис Сафон

Разказвачи на книги

Мариана Николова | 2019-07-14


Винаги са ме вълнували книги, в които се говори за писатели. В романа „Затворникът на Рая“ от Карлос Руис Сафон често споменават и цитират загадъчния автор Жулиан Каракс. Неговата изплъзваща се и неразгадаема личност буди любопитство… Особено вълнуващ обаче е сблъсъкът между таланта в лицето на възрастния, хвърлен в затвора от политическата полиция писател Давид Мартин, и на бездарието, кичещо се с незаслужена слава. Неподражаемо негово въплъщение е директорът на затвора Маурисио Валс. Издигнал се с машинации и интриги, той дори убива, за да не разкрият престъпленията и стремежа му към фалшиво величие. Именно подлият Валс поддържа мъждукащия у Мартин живот, ала не от милосърдие, а защото очаква от него да напише шедьовър, който да си присвои. В крайна сметка, ще бъде излъган… 

Увлекателното повествование поразява с безумната жестокост по времето на генералисимус Франко, но все пак надежда вдъхват добротата и състраданието. Остава въпросът докъде може да стигне обсебващата жажда за мъст и колко трудно е решението да се откажеш да отмъщаваш. Действието се развива в Барселона, забулвана от мъгли, и в нея витае сянката на миналото с неговите мистерии и демони. Спасил се от ужасния замък-затвор Монжуик като по чудо (напомнящо бягството на Едмон Дантес от романа на Ал. Дюма „Граф Монте Кристо“), Фермин Ромеро де Торес намира подслон у съчувстващи хора и се скрива от преследвачите си. Те самите скоро се отказват да го търсят и го обявяват за мъртъв, защото иначе би трябвало да признаят собствените си грешки и некадърност. Ала точно когато премеждията и мъчителните спомени отшумяват, раните започват да зарастват, а нещата постепенно се подреждат, се появява свиреп враг от затвора, венчавката на Фермин може да се отмени, защото той няма документи… и всъщност е мъртъв за света. Оказва се, че никак не е лесно да се завърнеш от мъртвите. Неговият приятел Даниел Семпере е готов да му помогне, но Фермин трябва да сподели историята на печалната си съдба. Интересното е, че всеки разказ отваря нова врата, зад която са скрити още загадки и неизвестни подробности от живота на героите.     

„Алено небе бе захлупило града. Барселона чернееше, изтъкана от тъмни, заострени силуети. Един полупразен трамвай се влачеше по линията си, хвърляйки мъжделива светлина по паважа. Фермин го изчака да премине, преди да пресече от другата страна. Докато прескачаше лъскавите релси, той се взря в далечината, където страните на Пасео Колон се сливаха, а възвишението Монжуик заедно с крепостта се издигаше над града. Сведе очи и тръгна по улица „Комерсио“ към пазара Борн. Улиците бяха пусти и студен бриз духаше в алеите.“

Карлос Руис Сафон определено притежава богат речник и умело пресъздава видяното или с помощта на въображението си сътворява завладяваща реалност. Като реалността, смесена по изумителен начин с мистичното, в Гробището на забравените книги…

„Пазителят измери Фермин от глава до пети. После ни поведе по широкия коридор към входа на галерията, водеща към голямата зала. Пуснах Фермин да върви на няколко крачки пред мен, тъй че да открие със собствените си очи онова видение, което думите бяха безсилни да опишат.

Дребната му фигура бе погълната от големия сноп светлина, който падаше от стъкления купол горе. Ярките лъчи се спускаха като водопад от пара по заплетения лабиринт от коридори, тунели, стълби, арки и сводове, който сякаш изникваше от пода като ствола на безкрайно дърво от книги, разперило клони към небето в една невероятна геометрия. Фермин се спря в началото на един мостик, простиращ се към основата на цялата структура, и загледа зрелището, зинал от изумление. Приближих се внимателно до него и сложих ръка на рамото му.

— Фермин, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

Според моя личен опит всеки, който откриеше това място, реагираше с възхита и удивление. Красотата и мистерията на обекта довеждаха посетителя до безмълвен, съзерцателен унес. Естествено, Фермин трябваше да е различен. През първия половин час той сякаш бе хипнотизиран и бродеше като обсебен из кътчетата на големия ребус, образуван от лабиринта. Спираше се да почука с кокалчетата на пръстите си по колони и контрафорси, сякаш се съмняваше в тяхната солидност. Заставаше в различни ъгли и перспективи и образуваше далекоглед с ръцете си, опитвайки се да разгадае логиката на структурата. Обикаляше спиралата от библиотеки, почти докосвайки с големия си нос безкрайните редици от книги, като си отбелязваше мислено заглавия и каталогизираше всичко, което откриеше по пътя си. Аз вървях на няколко крачки зад него със смесица от тревога и загриженост.“

            След подобно описание е излишно да добавям каквото и да било.

 


2019-07-14 | Прочетена: 73