КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

ХИЛЯДА СИЯЙНИ СЛЪНЦА - Халед Хосейни

Разказвачи на книги

Анета Петкова | 2019-07-16


Когато една книга те срещне с друг по-различен свят от твоя, започваш да стъпваш неуверено, готов всеки миг да биеш отбой и да се откажеш да вървиш напред по страниците ѝ.

Но когато в този враждебен свят срещнеш малко невинно момиченце, живеещо в самотна колиба сред дивата природа самò с майка си, наричаща го харами (копеле), продължаваш напред с неутешимото желание да му помогнеш, да го избавиш от злата съдба. И продължаваш затаено да надничаш през пролуките на опасната му родина Афганистан и да се надяваш съдбата да дари това дете с щастие. Сближават те с детето неговите така естествени човешки мечти – да живеят с майка си по-добре,  чаканите с нетърпение срещи с татко му всеки четвъртък. След незаконната си любов със слугинята си, бащата-собственик на къщата, на градското кино и на три законни съпруги, отпраща опозорената жена в отдалечената от град Херат колиба. Там живеят двете до навършване на 15-тата година на момичето Мариам. Майката непрестанно набива в главата на дъщеря си това, което е било набивано и в нейната глава, че щом си жена, трябва да страдаш и да си нещастна.

Преди 15-тия си рожден ден през пролетта на 1974 година, Мариам настоява баща ѝ лично да я заведе в неговото кино. Той не идва и тя за пръв път тръгва за Херат. С питане и лутане намира къщата му, но не я допускат вътре. Момичето стои пред бащиния си дом до сутринта. Шофьорът на баща ѝ се появява и я закарва до колибата. Намират майката обесена. Връщат се в бащината къща, а Мариам ще се обвинява за самоубийството на майка си. Не след дълго омъжват момичето за 40-годишния деспотичен вдовец Рашид от Кабул. Така семейството на баща ѝ се отърва от незаконната дъщеря, изпращайки я на 650 километра от Херат. Чрез Мариам виждаме улиците на Кабул през тясното прозорче на бурката, препъваща се в нея, докато подтичва след съпруга си.

1979 година идва комунистическият режим с присъствие на съветски войски - военни конфликти, продължени от муджахидините, после от талибаните, като положението за мирното население става все по-лошо. Умират невинни жертви по кабулските улици.

Годината е 1992. Мариам е 40-годишна бездетна жена. Паралелно с нейната история се развива и историята на Лайла, която тогава е на петнайсет години – съседско момиче от семейство на културни и интелигентни афганистанци. Лайла се разделя с любимия си Тарик, загубил крак, като се натъкнал на противопехотна мина. Младежът като много други бежанци емигрира със семейството си. Тя отказва да го последва, за да не изостави родителите си, изгубили вече и двамата си сина в нестихващата война. Разбират, че мир скоро няма да настъпи и решават да напуснат града. Докато чакат таксито,бомба убива родителите ѝ, а Лайла е намерена по-късно под развалините от Рашид. След като момичето се възстановява, той я мами, че Тарик е убит. Очакваща рожба от неузаконената си и изгубена любов, тя бързо се съгласява на предложения ѝ брак от 60-годишния мъж. Със съчувствие следим тежкия и затворен живот на жените, потискани от тираничния си съпруг и във време на война. Първата рожба от Тарик, Азиза, е посрещната с разочарование от Рашид. Двете жени правят един неуспешен опит да избягат с момиченцето. След това имат син. Единствено с него Рашид се държи добре. Дори купува телевизор, който е забранена вещ от талибаните и се наказва със смъртно наказание. Денем крият телевизора в разкопана дупка в градината, а нощем го вадят. След голям пожар мъжът остава без работилница, семейството гладува и той принуждава Лайла да прати дъщеря си в сиропиталище. Талибаните забраняват на жените да излизат без придружител и Лайла трябва да моли съпруга си да я придружи до сиропиталището да види дъщеря си.

Един ден се появява Тарик, жив и здрав. Лайла го приема в къщата и дълго разговарят. Когато Рашид се прибира и разбира, че е имала наглостта да покани бившия си любим, разярен се хвърля върху нея да я бие, а след като тя започва да отвръща на ударите, той започва да я души. Мариам вижда, че ако не се намеси навреме, Лайла ще умре. Прави непростимото – убива съпруга си, за да спаси момичето. На следващата сутрин Мариам се сбогува с Лайла и децата. Тя решава да се предаде на съда на талибаните, защото не може да преживее мисълта, че малкото момче ще страда за баща си заради нея. Единствената чиста и искрена обич, която е изпитала в живота си е обичта на малкото момиченце Азиза. Лайла, Тарик и децата пътуват до мястото, където той е намерил подслон.

Когато свършва войната, Лайла иска да се върнат в родния град. Тя си спомня как баща ѝ се сбогува с Кабул няколко дни преди да бъде убит от бомбата, цитирайки стихове на Саиб Табризи:

"Не можеш преброи луните,

блещукащи по покривите му,

нито хилядата сияйни слънца,

скрити зад зидовете му."

Хилядата сияйни слънца – това са душите на хилядите невинни хора, станали жертва на тридесетгодишната война и хилядите бежанци, потърсили спасение по други места на света.

На път за Кабул, минават в Херат, където Лайла иска да види останалите живи близки на Мариам и нейната колиба. Тя получава кутия, завещана от мъртвия вече баща на Мариам. В нея Лайла намира малко пари и прощално писмо, в което бащата със закъснение моли за прошка прокудената си извънбрачна дъщеря, вече разстреляна.

2003 година. Лайла става учителка в бившето сиропиталище в Кабул, в очакване на рожба от любимия си Тарик и "ако е момиче, Лайла вече е избрала името".

Вълнуваща история на две жени с героичен край.

В послеслов Халед Хосейни пише: "От три десетилетия насам кризата с афганистанските бежанци е една от най-тежките в света. Войната, гладът, анархията и насилието са принудили милиони хора … да напуснат домовете си и да бягат …В разгара на масовото изселване цели осем милиона афганистанци живеят в чужбина като бежанци. Днес в Пакистан са останали два милиона."

Това е книга, която ни кара да се вълнуваме и да съпреживяваме проблемите с правата на жените, на хората, бягащи от войната. Бежанците – хора, които също като нас искат да живеят в мир, да обичат и да мечтаят.

 

 


2019-07-16 | Прочетена: 166