„Съншайн“ – Робин Маккинли

Разказвачи на книги

Нина Иванова | 2019-07-17


Със "Съншайн" се срещнахме в библиотеката. Не мога да си представя по-подходящо място за среща с тази книга, от това, където слънчевите лъчи се процеждат през рафтове и завеси и осветяват танцуващите във въздуха прашинки. Защото "Съншайн" е изумително слънчева книга, обхващаща целия диапазон на светлината - от отблясъците в реката и шарената сянка под листата до нахлуващата светлина, щом дръпнеш завесите в тъмна стая и насълзената болка, когато отказваш да отклониш взор от слънцето. Тя е ласката на кожа под слънцето и болката от изгарено; аромата на топла стая и вонята на разложение, засилено от жегата. 

Не ви звучи логично? Нищо.

 

Ммм предполагам, че трябва и да кажа за какво разказва сюжета на книгата (най-малкото защото аз супер много се изнервям, когато само чета отвлечени приказки, без дори намек каква е историята). Ами - Рей (а.к.а Съншайн, а.к.а. Рейвън Блез) е отвлечена една вечер от вампири, които я подхвърлят като прясна мръвка на свой пленник - друг вампир, за да не вземе да пукне преждевременно. Обаче вместо това Съншайн и Константин успяват да избягат и вследствие остават свързани по неочакван начин, като накрая обединяват сили, за да надвият Бо.

 

И така, предаден с тези думи сюжетът едва ли би накарал някого да търпне в очакване Но - първо. Колкото и да се напъвам, не мога да ви покажа нито Рей, нито Мел, нито Константин, нито Йоланда, нито Чарли, нито Пат. Не мога да ви предам сарказма на Съншайн (най-саркастичното Слънце евър), нито пасивната тайнственост на Мел (да, това е най-точното описание, което намирам), а абсурд е да ви предам любовта си към Константин - герой, който първоначално е описан като кръстоска между кафез за птици и забравени в хладилника гъби. Не мога да предам битката на слънцето и мрака, която се разразява между тези герои и вътре в тях.

 

 Второ. Дори и да успея по някакъв начин да разкажа на сравнително добро ниво за героите - няма начин да предам стила на Робин МакКинли. Тази жена успява да пише по толкова чувствен и упоителен начин,  и то при условие, че разказва през очите на цапнатото в устата Слънце история за кифли и вампири.

 

Същевременно успява да е.толкова.вбесяваща по начина, по който те взима и те мята в света на Съншайн, все едно това е естественото ти местообитание. Е, ама как така не си чувал за Вуду войните? Или ССБД? Ама сериозно, пич, къде си живял?

Но дори още по-вбесяващото е как виждаме толкова малко от тези толкова богати герои - колкото само да те хване яко крастата и да не те свърта на място от въпроси - кой е бил господарят на Кон? Какво е миналото им с Бо? Някакъв маг ли е Мел? Какви ги вършат в ССБД? Каква е историята на семейство Блез? ЪГХ ЪГХ ЪГХ!

Но това не е най-вбесяващото в книгата.

 

Не знам кога би бил подходящ момент да въведа това, затова ще го направя сега с риск да разваля малкото атмосфера, която съм успяла да изградя.

Храна.

Най-вбесяващият аспект на "Съншайн" е, че тази книга е създадена, за да бъде изядена. Смърт от натурален шоколад. Канелени ролца големи колкото главата ти. Индивидуални черешови пайове. Смъртта на Марат (спекулира се между пудинг и брауни). Зебри-убийци (пандишпанов мраморен кекс?). А най-най-вбесяващото е, че няма рецепти. Има блогове и форуми, посветени на тази мистерия, бях се абонирала за нюзлетъра на авторката, НО НЕ ПОМОГНА. Има много начини да бъде прочетена "Съншайн". Един от тях може да те вкара в диабетна кома. Храната е навсякъде и не мисля, че е възможно човек да прочете тази книга, без да му се изостри апетита и да пусне лигичка (независимо по каква причина):

 

 

"Изведнъж той стана горещ, толкова горещ, все едно е в кухнята да пече канелени ролца през август"

Току-що изтрих три абзаца на тема книжна храна. Така е по-добре. Но във всеки случай понякога просто искам да знам как да направя канелени ролца, големи колкото главата ми, евентуално докато чакам татуираното ми гадже може-би-магьосник и/или тайнственият ми нощен вампир.

 

Едно от нещата, които спасява "Съншайн" да не бъде захапана в порив на отчаяние - освен героите и стилът - е това колко... забавна е всъщност тя. Съншайн е малко двукрако ядро от пасивна агресия, и дори и да не хранеше всички наоколо, (и да им дава да си занесат чиниите да ги оближат в кухнята, респект), заслужава бонус точки за начина по който понася и поднася нещата.

 

“I wondered what you'd have on the side with a plate of Deep Fried Anxiety. Pickles? Coleslaw? Potato-strychnine mash?” 

 

"Беше ми трудно да го повярвам. Все пак, колко любители на хамбургери са обладани от крави?"

 

Кон, от своя страна, е олицетворение на непригодения за социално общуване вампир-непукист, което само по себе си превръща  всеки разговор в интересно преживяване.

 

"Той замълча.

-Имаш нужда от храна. Дори не мога да те нахраня. - погледна към ръцете си, все едно очакваше някъде да намери сандвич с фъстъчено масло".

 

Та, схванахте ли какво имам предвид за храната навсякъде?

 

Такава е „Съншайн“ -  непрекъснато забавна и слънчева И все пак, никога не оставя мрака да си тръгне. 

"Червеното става сиво на тъмно по-бързо от всеки друг цвят.

Той протегна ръка и каза:

-Да вървим тогава.

Поех с него в нощта." 

 


2019-07-17 | Прочетена: 106