"Хрониките на Амири" - Мариана Николова

Разказвачи на книги

Мариана Николова | 2019-07-17


„Хрониката на Амири“, издадена от издателство „Хрикер“ през 2015 г., е роман, в който едната от сюжетните линии ни връща векове преди новата ера в Асирия, а другата пресъздава събития от съвременността. Талантливата българска археоложка Мира си извоюва заслужено място в забележителния екип (в състава му влизат разностранни личности с различна националност) на ръководена от английски професор археологическа експедиция и заминава за Ирак. Насочвана от странните си прозрения и пробуждаща се интуиция, българката стига до невероятни открития при разкопки на мястото на Ниневия, някогашната столица на Асирия. Именно там (в днешния Мосул) изненадващо я спохождат съновидения, които по мистериозен и необясним начин свързват двете сюжетни линии. Сякаш случилото се в миналото представлява основата, опъната върху тъкачния стан, а багрите от днешния ден допълват картината. И докато Мира търси отговора на загадките и постепенно се влюбва в полския си колега, умната асирийска принцеса, потомка на Ашурбанипал, се опитва да разбули тайната на привидно естествената смърт на няколко мъже от своя род. И двете героини се сблъскват с подлости и предателства, ала подкрепата на преданите приятели и искрената любов им връщат вярата и са по-силни от всичко. Дори надживяват смъртта…

            „Въпреки препоръката на професора, Мира не спа почти цялата нощ. Задряма призори и в своя сън (ако мъглявите и объркани видения, които я споходиха, бяха сън) стана незабелязан свидетел на непонятна сцена. Преобразявайки се чудодейно в безплътна сянка, като че ли изведнъж бе попаднала в просторна зала с високи прозорци, през които от разкошната градина навън нахлуваше ярка светлина и сладкото, упоително ухание на пъстри цветя. Сърцето й заби учестено, а дъхът й спря, когато зърна красива млада жена, облечена в бяла туника със заоблено деколте и дълги ръкави. На раменете й бе преметнат тънък шал, а накитите на ръцете и глезените й бяха изящни, но непретенциозни. Тя седеше на възглавници край ниска дървена маса и приведена, пишеше с тръстикова пръчица с остър триъгълен връх върху влажна глинена плочка. Лицето й бе смугло, но с прекрасна кожа, носът й бе съвършен, челото – голямо, а веждите с идеалната си форма приличаха повече на изрисувани от талантлив художник, а не на истински. Мира не видя очите й, защото бяха сведени надолу. Красавицата не просто пишеше, а умело свещенодействаше с дългите си тънки пръсти. До нея имаше цял куп старателно изписани и вече сухи плочки, а от другата й страна, в някакъв съд, бяха подредени влажните, подготвени за писане. Отначало на Мира се стори, че девойката бе сама, но после забеляза в противоположния край на масата брадат възрастен мъж с тъмна роба от прост плат, който бе потънал в четене. В следващия момент зад гърба му се отвори врата, но преди българската археоложка да види новодошлия (или новодошлата), от минарето на близката джамия се обади мюезинът с протяжния призив за първата утринна молитва, изтръгна я от съня или от далечния някогашен свят на двамата непознати и я върна в хотелската й стая. Ала в бързолетния миг на пробуждането Мира „дочу“ женски глас, говорещ тревожно на незнаен език, но подсъзнателно бе убедена, че скритият в ромона на думите смисъл беше: „Побързайте, Ваше височество, време е да вървим.“

            „Полякът се вгледа в Мира невярващо, помълча, после се усмихна:

    – И аз имах усещането, че сме се виждали и преди вечерята, на която се запознахме, но предполагах, че е било в прекрасен отминал живот… Виж ти… Излиза, че съм сгрешил, а ми се струваше толкова романтично.“

            Може би героите все пак са се срещали в отминал живот…   

                                                                                Ниневия, 617 г. пр.н.е.

    Амири отметна назад дългите си коси, по-тъмни и от крило на гарван, извади от медния съд поредната глинена плочка и понечи да продължи да пише. Ала вратата зад гърба на брадатия библиотекар Хуш, който четеше, седнал на противоположния край на ниската, правоъгълна маса с гладка повърхност, се отвори и в просторната зала безшумно влезе прислужницата й Нине. Тя пристъпи с босите си нозе и рече с доловимо безпокойство:

    – Побързайте, Ваше височество, стига за днес. Майка Ви чака, за да тръгнем, но тя не би се разгневила, за разлика от братовчед Ви.“

            Романът не е изцяло любовен, исторически или криминален, въпреки че в него са съчетани елементи от тези жанрове. Обичам тази книга и няма как да е другояче, защото аз съм я написала. Изключително интересно ми беше предварителното задълбочено проучване на безброй факти, свързани с историята на Асирия – подробности за бита, облеклото, строителството, поминъка и всички страни на живота в древността. Докато пишех, се забавлявах с преживяванията на своите герои, вълнувах се от любовта и хумора им. А и умението на някои персонажи да заплитат интриги си го бива! Специално внимание отделих на избора на имената им. Само два примера. Българския асистент нарекох Боян – далечната препратка е към Боян Мага. А щом братът на Беназир Бхуто се казва Шанаваз, защо пък пакистанският шофьор на тир да не носи същото име?

Искаше ми се четенето на книгата да бъде леко, приятно и интригуващо.

 

 


2019-07-17 | Прочетена: 116