„ЧЕРНИЯТ ОБЕЛИСК” – ЕРИХ МАРИЯ РЕМАРК

Разказвачи на книги

Мария ВЕСЕЛИНОВА | 2019-07-22


          Германия – 1923 г. Време на разруха. Спекуланти, дребни търговци, безработни, обеднели пенсионери и много млади хора, оцелели от апокалипсиса, искат да намерят мястото си в този нов непознат свят на вихреща се хиперинфлация, свят, в който старите добродетели и ценности са мъртви.

         Тази история на една закъсняла младост / както е и подзаглавието на романа/ е разказана от Лудвиг Бодмер, един от „изгубеното покление”,  загубил младостта си по бойните полета на Фландрия и Франция. В една пролетна утрин го намираме като служител във фирма за изработка и продажба на надгробни паметници в малкия немски град Верденбрюк. Собственикът Георг Крол е негов боен другар – човек с широки разбирания, който не си задава сложни въпроси, защото просто им знае отговорите,  бонвиван и усърден читател на светски списания. Във Верденбрюк всички оцелели младежи са бойни другари. Това не включва фелдфебелите и другите чинове в прусашката армия на кайзера, за които те си спомнят от окопите с горчивина и яд. Версайският договор смачква Германия с огромни репарации, оставя я без войска и като че ли без бъдеще. Курсът на долара скача всеки ден с хиляди и милиони и ако за собствениците на малки фирми и ресторанти делникът е труден под сянката на фалита, то за другите хора той е просто невъзможен.

       Във Верденбрюк  има всичко – стари дървени барокови къщи, нови грозни квартали, голям хотел, църква...разбира се и публичен дом и много кръчми. А на края на града се намира и лудница. В малката и черква Лудвиг свири на орган по време на неделната проповед.

        Сюжетът преплита съдбите на героите, толкова различни един от друг, с времето. Време, в което сандвичът с херинга и студената бира са много по-реални и привлекателни от хилядите и милионите в банкноти, които почти мигновено се превръщат в хартия за тапети. Героите? Те са много. Семейството на хубавицата Лиза и касапина Вацек, бойният им другар -  Вили – спекуланта, с ярката червена глава, Едуард Кноблох – съдържателя на луксозен ресторант, когото тормозят с отдавна обезценените си купони за обяд, членовете на клуба на поетите, в който, естествено, Лудвиге поканен, като млад, обещаващ поет, „служителките” в публичния дом, които са се грижили за момчетиите, оставени преди години без надзор, и дори са им помагали за домашните, доставчикът на шведски мрамор за паметниците Ризенфелд – философ и почитател на женската красота...и още много. Ремарк ги познава много добре, защото Верденбрюк е алюзия на Оснабрюк, градът, в който е роден и отраснал. Описва ги: с ирония и обич –едните и със сарказъм – другите.

        А животът си върви. Срещи, сбирки, посещения по кръчми...къде другаде е по-подходящо за философски разговори, в които Лудвиг се опитва да внесе ред с извечния въпрос за смисъла на живота? Веселите случки, като с фелдфебел Кнопф, който след обиколка по кръчмите на града, когато се прибира редовно „осквернява” големия черен обелиск от шведски мрамор, гордостта и богатството на фирмата / за съжаление непродаваем в тези инфлационни времена/ и Лудвиг го изненадва една нощ с глас, като от йерихонска тръба, и със заплаха за разжалване, този ужас за тевтонеца...Или по сериозните -  като сблъсъка с разбеснелите се „патриотично” настроени младоци, утрешните пазители на „кафявата чума”, който се разгаря в истинска битка и о, ирония! компанията на Лудвиг /далеч по-малобройна/ получава подкрепа от мъжете от певческото дружество...Така успяват да  хвърлят як „артистичен” бой на развилнелите се „патриоти”, бой, който за съжаление, те няма да запомнят.

         И в този пъстър калейдоскоп от герои, нарисуван с блестящия колоритен език на Ремарк, с тънък хумор, ирония, на моменти – сарказъм, на места – будещ смях, все пак... и любовта намира своето място. Любов по време на инфлация. Младата акробатка Герда внася любовта в живота на Лудвиг. Но както казва тя, винаги този, когото искаш е неподходящ. И за съжаление, съдържателят на ресторанта Едуард Кноблох, предизвикващ с вида и скъперничеството си присмех и подигравки, изведнаж се оказва „подходящият”. Урок за младия идеалист, който той посреща спокойно: Защо трябва всичко да товарим с някакви принципи, защо да не приемаме нещата такива, каквито са?

       Но в този живописен груб свят на Ремарк има още една нишка – тънка, нежна...която води в един друг живот – извън времето и пространството. В близката лудница има едно момиче от богато семейство със страшната диагноза „шизофрения” – раздвоение на личността. И тя наистина е раздвоена. Според Лудвиг в хубавите и моменти тя забравя светското си име Женевиев и се нарича Изабела, а него зове Рудолф. Разговорите им са изпълнени с поезия, нежност, с желание да останат тук, далеч от жестокия друг свят, сред цветята, зелената трева и цъфналите дървета, където слънцето грее винаги в синьото безоблачно небе. Ражда се една любов по-истинска от тази в действителния материален живот – нежна, възвишена, с много въпроси и задъхани отговори.

     Идва краят на инфлацията. Правителството е изплатило всичките си дългове. „Ръжената” марка стабилизира бързопроменящата се Германия. Какво става с нашите герои? Черният обелиск е продаден на публичния дом за една „именита” нейна „служителка”. Високата цена е платена с „твърда” валута -  холандски гулдени, нейният последен хонорар. Пак иронията на Ремарк – това стабилизира фирмата в началото на време без инфлация. В двора на лудницата Лудвиг среща внезапно оздравялата Изабела, но тя не го познава...вече е Женевиев и го отминава с хладна вежливост, бърза да се включи в бурния светски живот. Още един кумир се е срутил... Но  Лудвиг... няма време да скърби, очаква го широкият свят. Той ще пътува за Берлин, където Ризенфелд му е намерил работа в една редакция на вестник, това, което винаги е искал...

     В романа „Черният обелиск” има още една глава, последната, не по-малко интересна. В няколко страници Ремарк разкрива какво се случва с героите му по време на нацизма и Втората свтовна война. Но затова трябва да прочетете книгата.

 

 


2019-07-22 | Прочетена: 189