Aнтология „Западноевропейски поети романтици

Разказвачи на книги

Мариана Николова | 2019-07-24


Преди години подарих антологията „Западноевропейски поети романтици“ на приятел. Не знам дали все още я разгръща, но аз препрочитам от време на време любими строфи от нея. Отварям томчето и водопадът от звънки думи ме увлича в едно безкрайно и щастливо пътуване. То винаги е неповторимо и всеки път ми открива нови, незабелязани допреди гледки, нарисувани от прочути майстори, които владеят изкуството на мерената реч. Вероятно възприятието донякъде зависи от моята нагласа и емоционалност в дадения момент, но в подобна възвишена поезия се долавят толкова много нюанси на изказа, че никак не е изненадващо различното усещане.

Всяка дума е точно на мястото си в необятната вселена (всъщност би трябвало да кажа вселени, защото именитите автори са пълновластни господари в тях) от образи, чувства и представи. Всяка рима трепти и е неоспоримо доказателство за благозвучието и богатството на езика, за дълбочината на прозренията и за скрития в метафорите смисъл. С всеки стих се втурвам неудържимо в света, преоткрит и сътворен с любов от дръзкото въображение на романтиците.

Няма да скрия, че особено ми допадат английските поети. В китна дъбрава издигат глас чучулига и дрозд, ала дочувам и друга песен, в която (според Уилям Блейк) всичко се смее: лесът, ручеят, ветрецът, зелените хълмове и ниви, палавите девойки, птичките сред листака, дори „щуреца на смях го избива“ и тогава и аз се засмивам и ми става радостно на душата.

В мига, когато разлиствам страниците със стихове на Уърдсуърт, навлизам в съвсем различно поетично пространство. А там сянката на бяло облаче се носи по ясното небе, топло слънце огрява кули, мостове и дворци на красив град – „като дреха този град намята утринната прелест“ (Нима би могло да се каже по-хубаво!), волна река се лее в съня. В далечината чуден кораб хвърля котва. Аз пък сякаш догонвам пътниците, „спрели“ в картината (на която се възхищава поетът), преди гората да ги обгърне, вслушвам се в шепота на млади листи, в чаровните трели на птици и в ромона на планински потоци. И не спирам да си повтарям, че природата е прекрасен учител… Липсват ми само „греещите в позлата“ нарциси, които танцуват с „полъхващия вятър“, но кой знае защо съставителите са пропуснали да включат знаменитото стихотворение. 

И аз бих възкликнала заедно с Байрон:

„Върни любимия ми бряг —

                        прибой на яростни вълни.

Там искам да се скитам пак,

                        тъй както в детските ми дни.“

Изумително е, че поетите са влюбени в морето и всеки от тях се опиянява от красотата му, но по свой начин. И то придобива различен облик, но непременно омагьосващ, смайващ, привличащ… Притегателната сила е истинската му същност!

Моят разказ не би бил пълен, ако не спомена, че любовта е сред най-силните чувства, намерили своето великолепно отражение в книгата. А любовта е нежност, примамлива мечта, непостижим блян, плах, но неустоим копнеж и по-рядко – необуздана страст, която не се спира и пред смъртта… Първото влюбване се помни цял живот и кара В. Юго да възпее закачливо свиден спомен от младини:

            „Перли ни предлагаше росата,

             а чадъри — едрите листа;

            крачех, слушах коса в дървесата,

            в славеите вслушваше се тя.

            На шестнайсет бях, с безстрастна поза,

            тя — на двайсет, с поглед засиял.

            Славеите пееха за Роза,

            косът ме освиркваше без жал.“

 

Нарочно пропускам мрачните и трагични нотки, които звучат в някои от пресъздадените картини и преживявания, но ми се иска моят разказ да бъде обагрен от светлите и сияйни цветове в многообразната палитра на творците.  

Невъзможно е да разкажа за всички скрити в антологията чудеса и вълшебства, които се разкриват пред очакващия и любопитен поглед, даряват извисена духовна наслада и неизменно ме оставят безмълвна след незабравимото докосване до нещо прекрасно…

 

 


2019-07-24 | Прочетена: 86