Време е за трети ренесанс

Критични вибрации

Едуард Кехецикян /чезал/ | 2008-12-08


 

Яким ДенковВРЕМЕ Е ЗА ТРЕТИ РЕНЕСАНС
Яким Дянков

Фондация "Буквите"
ISBN 978-954-9375-58-9

“…А Бог ни обича, но тъжен е, зная,
затуй че отричаме в себе си рая,
затуй че обичаме чак подир края…”

                     „Надпиране” – Яким Дянков

 

Да си припомня със стих, да се опомня чрез стих – туй е руслото, което повежда духа ми, зачитайки Яким. И опомняйки се, забравям, че поезията е авторът си, като все по-силно усещам, че поезията е самата себе си.

 

----

 

Разлиствайки „Време е за Трети Ренесанс” аз, с изненада, се изправям пред една неочаквана среща със стихосбирката – нейната композиция. Различна структура на отделните стихотворения, различна ритмика, различни мотиви, около които се гради стихът.

Национални, социални и дълбоко лирични позиции търсят съчетание, изразявайки – може би – обща идея. И се питам, успявам ли аз, бидейки читател, да достигна смисловите паралели и емоционалната основа, които са породили призива към Трети Ренесанс. По какъв начин епичното обръщение към Левски „Как да пиша за теб, Апостоле, /щом не слагам в торба главата си” се сплита с екзистенциалистката трактовка на „По пладне ме мъчи хронична умора, /а нощем, напротив, не мога да спя”?

Моят отговор: „Време е за Трети Ренесанс” е стихосбирка, която не е за четене.

Тя е за препрочитане.

/Така както морските далнини са не за плуване, а за гмуркане/.

Защо е така?

Ако философията – например – осигурява отстояние от живота, за да бъде видян той вярно, то поезията запраща насред живота, за да ни изпълни докрай с неговото осезание. „Време е за Трети Ренесанс” не е пророкуването на едно ново раждане, „Време е за Трети Ренесанс” е съживяване на чувството, което търси новото раждане. Такова търсене изнамира своите основания в националната история, но и в националната действителност, то черпи своя път както от ежедневието, така и от най-интровертните възприятия на човек.

Ала що за характер има това ново раждане?

Както физическата поява на света, така и духовното рождение ни зове към това – да се родим отново като себе си. И родени, с нас да се родят истински важните неща.

Възможно ли е значимото отново да заеме мястото си? Докато този въпрос не бъде зададен, отговорът му ще е отрицателен. И “Урбанистично” излива психологията на тоя незададен въпрос, щото “цигареното време не гори, а тлее бавно, сякаш е камбана”. Мое усещане е – макар донякъде спекулативно – че стихосбирката е съграждана в атмосферата на “цигарено време”. И по-точно стиховете са добивали път в часовете, когато по житейска принуда “цигареното време” се е разсейвало. А туй е времето, в което неважните неща заемат съзнанието и изтласкват значимите, то е времето, когато все е “четири и половина”, часът, когато идещият ден напира, а героят-на-стиха осъзнава, че вече Време няма, че “Пет наближава”. Ако тоя предел между своего рода затлаченото вчера, което все още се преструва на днес, и същинското днес, което носи духа на утре, не бъде прекрачен с осъзнатост, тоест чрез превъзмогване на “цигареното време”, то „урбанистичният човек” отново ще изтласка поета на живота. Неважните неща ще продължават да симулират значимост и така да удължават „цигареното време”.

Поетичният човек /в контраст на „урбанистичния човек”/ е винаги първият човек. Това най-силно личи тогава, когато се изживява онова, което милиони пъти е изживявано от други. Хората на живота, тези, които живеят себе си, никога не възпроизвеждат чуждото, те живеят своето. Камю казва, че “когато някой умре, този, който идва след него, е винаги първият човек”. Така и героят-на-стиха пази тоя дух, изричайки, че “когато Баща си отива, /в баща се превръща Синът”. В контекста на туй съзнание, на една такава същинска приемственост, се осмисля питането на автентичността – “и ако романтично ми звучи клишето”. В същото време автентичността е способна да признае как “отново се уча да ходя /и крачка след крачка боли”. Докато лицето-на-модата – урбанистичният човек – търси дефиле и микрофон, за да присвои всички времена насред привидния ореол на “цигареното време”, то за героят-на-стиха – поетичния човек – не съществува грижата да се огласява живота, за него просто остава “само кръст /венец от тръни” и без съмнение “гъба със оцет и Смърт”. И така до следващия Първи.

С всяко стихотворение „Време е за Трети Ренесанс” добива нов нюанс, усещанията се пренареждат, а композицията се завършва. Изцяло мое субективно предпочитание е към по-меланхоличните стихове, ония, които едновременно задържат чувства, но и изразяват чувства, към местата, където се усеща съпротива, но и се полага увереност за нов и открит път. Отделни стихове са тъй напевни, дори мантрични, а и се случва емоцията да не се градира, а направо да изразява своеобразна стихотворна имплозия, която отведнъж взима съзнанието.

А съзнанието е съзнание, само когато е готово да бъде взето.

 

Приятно гмуркане!


2008-12-08 | Прочетена: 1832