ГЕНЧО СТОЕВ, „ДОСИЕТАТА“

Разказвачи на книги

Иван Иванов | 2019-07-29


Здравейте, автори!

Искам да напиша нещо като писмо, като разказ, да споделя мисли, чудесно разбирайки, че едва ли би получила каквато и да била публичност. Но нали човек не пише за другите, а за самия себе си.

Беше на велика събота, около 55-60-годишен човек с прошарени коси и брада влезе в кафето. Придружаваше го млада жена с малко детенце. Той внимателно се загледа в картините, които бяхме понасъбрали със съпругата и подредили по стените на малкото семейно кафенце, разбира се - повечето със сантиментална стойност. Несъмнено този човек бе познавач. Приближих дискретно и се заговорихме. Оказа се, че е художник и преподавател в художествената академия. Непретенциозно споделих, че съм автор на няколко книги, а върху кориците на последните две са картини на Сули Сеферов.

-        Аз съм син на писателя Генчо Стоев – каза тихо и скромно моят нов приятел.

Деликатно и вежливо се усмихнах, докато се опитвах да си спомня кой беше този писател. И в неловката пауза може би се е подразбрало невежеството ми. Тогава не, но сега си признавам съвсем чистосърдечно, че нищо не бях чел, само си спомних навъсения вид и така характерната брада на Генчо Стоев при гостуването му във „Всяка неделя“.

Изпратих госта и получих обещанието му пак да се видим. Съпругата ми, чула разговора ни с господина, попита дали съм чел нещо на Генчо Стоев, а аз гузно замълчах.

-        Ще потърся някоя книга, аз също не съм - успокои ме тя.

На другия ден, като се върна от работа, в ръката си носеше тъмночервена неголяма книга:

-        Зачетох се в автобуса, потресаваща е, казва се „Цената на златото“, само някакви двадесет-тридесет страници и тази книга те обсебва. Това трябва да се учи в училище.

Минаха дни, през които прочетох „Цената на златото“, „Завръщането“, после и „Досиетата“. Изчаках седмица да се поизбистрят мислите ми, също както една река има нужда да се успокои от преминалите бурни порои, носещи кафява мътилка. Така и аз изпитвах необходимост да се поуталожат натрупаните и разкъсващи ме бесове. За Генчо Стоев съм прекалено малък да пиша и да давам оценка, него времето го е надживяло и ни го е оставило като писател, непобеден от страха, понесъл несравнимата болка за истината.

Миналата година, в клуб „Перото“ видях Калин Донков, чакаше за участие в предаването на БНТ „Библиотеката“. Наскоро бе излязъл романът ми „Омагьосаният кръг“ и реших да му го подаря. Благодари ми тихо, тогава ми се стори в някакво тъжно, мрачно настроение. Почувствах се в очите му като някакъв пореден нахален автор със съмнителни качества. Не му се сърдя, защото този тип писатели трябва да имат хигиена на общуване - какво би станало, ако започнат на всекиго да обръщат внимание. Но друго искам да споделя. Около 24 май прочетох статията на Калин Донков за Генчо Стоев и огромното уважение, което имаше в думите му, как този смел и доблестен писател е поставил над себе си истината и справедливостта в онова трудно време. И навярно точно в това се заключава достойнството в написаното, защото то, искреното и честно написаното, ще остане.

В този дух си позволявам да споделя чистосърдечно, че съвременните автори са пленени от страховете си. Наглед никога като общество не сме били по-свободни, но като хора едва ли сме се чувствали по-страхливи. По-лесно се пише за пеперуди, за гущерчета, дъвчат се стихове за плодни дръвчета и никому ненужни и непотребни истории. Колко мнoго маниерничене на примадони - вещици и извисени пияници, на много знаещи писатели, обичащи най-вече националната история от безобидната ѝ шеговита, направо шантава страна. А също напудрени автори приемат ролята на вдъхновяващи словото свободно-университетски писатели, критици-анализатори, въртоглави поети, които по байганьовски чешат егото си, всъщност - пъповете си, не осъзнавайки глупостите, които пишат. Ще има ли някой доблестта да каже, че съвременната българска литература е същата като съвременната българска култура, образование, политика, общество – дълбоко компрометирана и с погнуса да откриеш в зениците й цялото избуяло цинично невежество. Да, разбирам, написаното по-горе е гротескно и навярно злобно, но аз няма да се извиня. Ще има ли някой да създаде днес книга като „Земя за прицел“ на Свобода Бъчварова? Питам се колко ли е струвало на Генчо Стоев „Цената на златото“, както и „Фашизмът“ на Жельо Желев, стиховете на Петър Манолов и т.н.? Съвременните автори нямат смелостта и достойнството да бъдат писатели и хора, които ще оставят нещо след себе си. Защото егоизмът и страхът превземат разума. А в живота трябва да ни е страх повече за децата ни, да оставим нещо не за днес, а за поколението напред. Кому е нужно да крием настоящата истина?

Е! Умните затова са умни, защото забравят истината, тарикатите не ѝ обръщат внимание, простите не си я спомнят. Глупавите, навярно са наивниците, които се опитват да спорят с неистината, вместо да ѝ се подчинят.

Всеки от нас има поне по една или няколко истории, такава чисти и неподправени, крещящи от искреност, които си заслужава да бъдат споделени и да не останат скрити...

Беше преди петнайсет години и ми я разказа един млад тогава депутат. Спомняше си как той, най-обикновено скромно момче в средата на 90-те години, тъкмо завършил юридическото си образование, решил със свой приятел и колега да направят агенция за недвижими имоти. Не след дълго сключили първата си сделка. Оформили документите, получили комисионната от продажбата на някакво жилище, около 300-400 долара. Още зарадвани от първия успех били поканени в модерен офис. Там по-особено изглеждащ човек, здравеняк с посредствени маниери им обяснил наполовина членоразделно, че много са сбъркали и трябва да върнат парите на продавача. Разбира се, двамата младежи направили плах опит да кажат, че всичко е законно и няма нищо нередно, но бабаитът безцеремонно и заплашително им заявил, че има и други начини. На съседното бюро до този момент стоял спокойно, но с осезаемо присъствие якичък господин, в последствие придобил изключителна, вече съвсем друга политическа популярност в обществото. Та този господин и той почти заповядал високомерно с бавен глас: “Аре, момчета, утре да донесете парите, да не се налага да правим други работи“. Моят приятел и колегата му си тръгнали полуживи от страх, въпреки че нищо нечестно не били направили. И тогава се сетил, че като ходил в парламента на стаж, срещал една дама, която го давала представител на българо-съветската, т.е. руска дружба. Обадил се на мобилния ѝ телефон и разказал за случая, a тя била добра сърдечна приятелка на бивш голям шеф на политическото разузнаване. На другия ден отишли в офиса и били посрещнати от двамата гавази: “А уе, момчета, що не казахте кои сте?“

Ето как “Досиетата“ на Генчо Стоев ми помогнаха да си припомня тази история. Името на героя в книгата е Гочо Пуйчовски – мързелив човек, който не обича земята, от бандитски род джамбази на коне, но с издевателства и счупване на крака става председател на кооператив. Заниманието му е... когато прочетете книгата, ще бъдете изненадани.

Приятели, много ми се иска всеки от нас да сподели, разкаже, напише една такава история, с която няма как да се е разминал в живота си, и да я предаде на децата си смело, докато страхът не ни е съвсем обезличил и превзел. С писателите, големите днешни писатели, бих споделил, че написаното от тях е проводникът, по който ще се движат и преминават малките частици, носещи заряда и енергията на истината и болките на времето.

Дано Динко Стоев се обади, ако ли не, ще го открия и да си поговорим за книгата на баща му и за несправедливостта и свободата.

Всъщност какво се крие зад „несправедливостта“ и „свободата“. Навярно зад „свободата“ откриваме абсолютната липса на страх, а зад „несправедливостта“ - абсолютната липса на истина.


2019-07-29 | Прочетена: 72