„Тайната история“, Дона Тарт

Разказвачи на книги

Магдалена Дякова | 2019-07-30


Колко всъщност е дебела границата между реалното и измислицата? Отговорът на този въпрос зависи от много неща като, например, от нагласата на читателя. Феновете на фантастиката обикновено търсят напълно нови светове и успяват да ги открият навсякъде. Други пък търсят истории, които могат да минат за истинни. По принцип, аз съм от първите, но след като започнах да чета една определена книга се намерих на ръба между двете крайности, залитайки ту към едната, ту към другата, и открих, че това неочаквано ми хареса.

‚Високият стил на израз в тази книга не е за всеки, това е ясно. Много хора го намират за претенциозен и ненужен. Но като се има предвид, че главните герои са богаташи, изучаващи класическата литература на едни ‚по-добри времена‘… Мисля, че е напълно оправдано и дори допринася за поглъщащата атмосфера.

Та, колко е нужно на една реалистична история да стане фантастична? А обратното? Очевидно, много малко, но точно тази щипка разнообразие може да направи огромна разлика.

Приказната атмосфера в тази книга те грабва от самото начало. Веднага разбираш, че това е нещо съвсем ново, някаква невероятно странна смесица между викторианската сдържаност, американския ‚непукизъм‘ и старогръцката естетика, която все пак проработва. Всъщност проработва толкова добре, че някъде към средата на книгата вече не искаш и да чуеш за истинския свят. Искаш само и единствено да останеш потопен в уникалната атмосфера на тази история за вечни времена, дори и да не разбереш, в крайна сметка, защо героите са извършили нещо толкова ужасяващо.

А именно това ужасяващо действие е първото, което те въвежда в историята:

„Снегът в планините се топеше, а Бъни беше мъртъв от няколко седмици, преди да започнем да осъзнаваме сериозността на положението…
Невероятно е колко успешен се оказа простичкият план на Хенри въпреки тези непредвидени събития. Намерението ни не бе да скрием тялото така, че да не бъде намерено.“

Доста смело, бих казала- да оповестиш главния обрат още в първото изречение на пролога! Започваш да се питаш защо авторката би го издала в самото начало. Очевидно това е най-важната точка на развитие в цялото действие, нали? Все пак е толкова шокиращо!

Но не е.

Да, това е първото нещо, което хваща интереса ти. Но след време се вглъбяваш толкова много в героите, техния живот и прекрасната атмосфера, че забравяш за убийството и въпросите си и започваш да се уповаваш на всяка една дума на разказвача, описваща странния, но красив живот на група американски колежани от ’92, опитващи се да се проникнат в умовете на древните гърци.

През цялото време има нещо почти неусетно, което нашепва магия. Но това не е фантастичен роман, нали? Не е.

До момента, в който не се споменават забравен ритуал и древен бог. Тогава започваш да се чудиш дали няма нещо мистично в тази история. И чакаш да получиш нов знак. И чакаш. И чакаш… И получаваш нещо съвсем малко, което само подклажда въпросите ти, но не дава никакви отговори.

„— Представи си, че никога в живота си не си виждал море. Че единственото, което си виждал, е детска рисунка — син пастел, накъсани вълнички. Щеше ли да познаеш истинското море, ако си виждал само рисунката? Щеше ли да си в състояние да разпознаеш истинското нещо, дори когато го видиш? Не знаеш как изглежда Дионис. Говорим за Бог.“

Ето това е майсторството. Да балансираш на ръба между реалното и фантастичното така, че да не може човек дори да разбере дали тук движещите сили са човешката поквара, или прищевките на някой бог.

 

„Тайната история“, Дона Тарт


2019-07-30 | Прочетена: 90