„Аз преди теб“ и „Аз след теб“ от Джоджо Мойс

Разказвачи на книги

Светла Дамяновска | 2019-08-03


Така се случи, че преди да попадна на първата книга, а именно - „Аз преди теб“, прочетох продължението й – „Аз след теб“. Това не беше проблем – сякаш някой разказва живота си отзад-напред - последиците преди действието.

Разтърсващи и силни текстове, напълно оправдаващи времето отделено за прочитането им. Любителите на „хубави книги с едър шрифт и щастлив край“ няма да ги харесат. Но консумацията само на захарни петлета не води до нищо добро. Истинският познавач /в кулинарията и в литературата/ цени разнообразието и уважава и трудните за преглъщане ястия и книги.

          Трудни за преглъщане, макар и много четивни са „Аз преди теб“ и „Аз след теб“ от Джоджо Мойс.

Проблемът с легализиране на евтаназията все още е неразрешен, а в същото време има медицински случаи, в които човек става затворник в собственото си парализирано тяло, роб на болести и инфекции, съпътстващи тази безпомощност и неподвижност, същество в плен на болки, спазми и крампи, в плен на унижението да си зависим от други хора и за най-интимните си нужди… Интелигентният и много активен в предишния си живот /преди злополуката/ Уил Трейнър се бори да докаже на семейството си, че смъртта ще му спести много мъка, болка и страдания. Семейството от своя страна мобилизира всички сили, за да го накара да се откаже от тази молба – молбата за съдействие да бъде откаран в Швейцария, където има полузаконно заведение за асистирана смърт. В тази борба на интелекти, емоции, закони, религиозни догми и морални скрупули е въвлечена и главната героиня – личният асистент на Уил – Луиза Кларк. Ражда се и една трудна, и напълно безперспективна любов, любов на две души, тъй като не може да бъде консумирана в обичайния смисъл. Тя преобръща живота на Луиза, кара я да търси причини и начини да убеди Уил да остане с нея и да избере живота.

 В крайна сметка Уил слага край на живота си, напускайки този жесток за него свят, а всички останали освен със скръбта си, трябва да се борят и с последиците от чисто човешкото си желание да помогнат на един страдащ човек да умре достойно. Техните лични съдби са трудни, животът на всеки от тях е съсипан.

Християнска Европа на приема самоубийството под никаква форма и с никакви аргументи. Библейският постулат е „Бог дава и само Бог има право да отнеме живота.“ Всичко друго се разглежда като престъпление. И е наказуемо – ако не юридически, то с отхвърляне от обществото.

Въпросът обаче не е „Грях ли е самоубийството?“, а има ли човек право на свободна воля, правото да си тръгне от непоносимия живот, когато няма надежда за подобрение. Труден въпрос, без отговор. Всеки от героите постъпва така, както съвестта му диктува, но моралните терзания са непредотвратими. Защото такава е културата ни, такава е религията ни.

Само че, не всеки човек има силите и мотивацията да бъде мъченик за вярата, да постъпва според догмата, когато болестта го изтезава всяка минута от деня и нощта. Понякога копнежът по смъртта е копнеж по освобождението, по свободата от страдание.

Има ли човекът права над себе си и нужно ли е тези, които са му помогнали, макар и пасивно да страдат докато са живи? Отговорете си, ако можете. След като прочетете книгите.

                                   

 

 


2019-08-03 | Прочетена: 79