Нели Господинова

Избрана българска поезия

Иван Богданов | 2019-08-05


ДОБРУДЖА


Защо се връщам все назад, не зная.

По пътя минах хиляди земи.

И Добруджа не е за мене раят,

но все ме вика тихо: „Остани!”.


Замряло селото сред пущинака,

клепалото измъчено гълчи –

комините му никого не чакат,

а в изворите времето мълчи.


Прегръщам плахо старите руини –

те дишат още живи из пръста.

Погребани са хиляди години

в браздите на безводната земя.


И всеки спомен в приказка се сплита,

изгрява бавно в нощната тъма.

Но жив е… И невидимо полита

във времето, навявайки тъга.


И „все по тèля“, знам, ще се завръщам

при болката, при своето сърце.

Нали небето никога не свършва,

ръцете щом превръщаме в криле.


Мълча. Вода загребвам с двете шепи,

наричам тази суша за порой

със песните си тъжни, недопети...

Полето ме прегръща с вълчи вой.


Но в него чувам шепота на баба,

чешмата ни на двора как тече...

Отпивам глътка, сетната награда,

да зърна Добруджанското небе..


 

РИЗИ НА ЧАРДАКА


Не низах, мале, дните на гердани

и с тях не кичих тънката си шия,

платна не белих, на ръка тъкани,

и празна беше моята чаршия.


Не проснах нищо вънка на чардака

да се ветрее, погледа да вдига.

Над празните си делви не заплаках –

(на хората все нещо им не стига).


И даже недовезаната риза

заключих, мале, с белите мъниста

във раклата на баба ми, с чеиза,

под девет ката, да остане чиста.


И скрих последно бялата си пазва

зад девет катинара преди време.

Та кой каквото ще да си приказва –

животът, той, остана вътре в мене.


Сега го диря, че пустÒсах ключа

и че забравих Богу да се моля:

как времето отново да отключа

и да науча костите си голи


да се белеят вънка на мегдана,

да се ветреят ризи на чардака…

А ябълката, сто лета небрана,

да зрее, мале, с някой да дочакам...


ЛЯТНА НОЩ


Нощта разстила своята снага –

в косите ѝ са скрити тихи тайни,

щурчета и пшеничена луна,

която сее приказки омайни.


Преливат бавно сенки и следи –

кирпичената къща се е свила.

Изминали са хиляди луни –

тя хиляди потайности е скрила.


От крушата се носи нощен хлад,

а в клоните ѝ лунен вятър шушне.

По кожата полепва аромат

с дъха на мед и тайни непослушни.


Прелитна бухал. В облак ли се скри?

Презряла круша тупна на земята.

Проблеснаха светулки. Вълк изви.

Излая невестулка под луната.


Но някак си земята ги изпи,

разтворила недрата си безкрайни.

Имането – зарито – на звезди

се пръсна с мисли знайни и незнайни.


И куполът на тази нощ преля…

А мъртвите очите си измиха.

Наръсиха нощта със красота –

света на живите благословиха.

 

КОЗУНАКЪТ НА ГЛАВАНКАТА


Като в приказен облак от бяло брашно

е запретнала баба ръкави –

меси вънка на двора козуначно тесто:

„Дъще, гледай! Помни как се прави!” 


Смигва леко с око като малко дете

и говори, и ловко показва.

Месят пъргаво нейните селски ръце,

по езически думи разказват.


Ръси бяло брашно, слага шепа зърна,

песен тъжна с тестото извива,

но отнася я вятърът бърз над степта

чак до ореха в горната нива.


А пък тя се прекръства със светли ръце:

„Нека бялото бъде за радост,

а кафявото трябва да бъде, дете,

за надежда във дните на жалост...”


Сръчно жалост и радост разтегля, плете:

„Хайде, двете на топло да свием,

за да втасат преплетени в хляба добре! –

Греховете не можем да скрием...”


После ръси стафиди... Какъв аромат!

На канела и сливи ухае...

Веят джанките облаци пролетен сняг,

сякаш кимат: „На хляб тъй се бае“.


Ето днес съм омесила свой козунак – 

добруджански. Прихванах маята.

Връщам времето с него назад и назад...

С него баба се връща… в душата.


ТОЗИ МЪЖ


Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,

зряло в черната угар до синора в крайната нива.

Овършано по пладне с копита на бели коне

и отвеяно с вятъра, дето от хребета слиза.


Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.

Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.

Той е зрънце любов във отлюспена шепа добро,

посадено по изгрев с росата отгоре на хълма.


Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.

Той небето издига – да диша земята свободно.

Този мъж се замесва с любов и сълзи на жена

и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.


Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.

И е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.

Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.

Той е глътка живот. И да бъде живот му приляга.


 

КОРЕНИ


Отиде си баба и дворът заглъхна –

там, в сухата, стара трева.

И сякаш без баба навънка пресъхна

и нашата селска чешма.


Черешите бели без време презряха –

окапаха долу в пръстта.

Градините сухи съвсем пожълтяха...

И времето сякаш се спря.


След баба... и дядо. Замина родàта.

А в лозето бурен изби.

Ожъна набързо смъртта със косата

семейните есенни дни…


Навярно така си отива животът

от грубите селски ръце,

които години опъват хомота

в широкото равно поле.


До дама остана сиротна да чака

прастарата круша – черук.

Тя рано напролет разлиства клонака,

на всяка забрава напук.


И тихо бръшлянът по къщата скита,

и черги зелени тъче.

Там зиме и лете, в зелено завито,

е нейното тъжно сърце.


Но спомени пази за дом и за вяра,

за радост, любов и сълзи.

А старото минало, мяра за мяра,

в душата ми бавно пълзи.


Как искам и моите внуци след време

да спомнят – тук баба живя.

Столетната круша да шушне за мене

и родната майка-земя.


И в техния спомен да текне водата,

коминът ни пак да преде.

И крушата в двора да храни в отплата

децата им с куп плодове...


 

ШЕПА ВОДА


Тази стомна е стара и пълна с отминали дни.

И тежи във ръцете ми. Носих я много години.

В тази стомна понякога всъщност водата горчи –

там сълзите разяждат с годините някак си глината.


Аз не знаех това, но я носех и в жега, и в студ.

Беше тежка вода, за жътварски уста зажадняла.

В нея стръкче трева бе покълнало някак напук.

Как тежеше по пътя... Водата ѝ беше преляла.


Не олекна сама. Някой хвана ръката ми, знам.

После пи от товара. И Господ валя от небето.

Беше шепа вода... Ала шепата в божия храм

 

стана глътка живот… И възкръсна полека сърцето.



НЕЛИ ГОСПОДИНОВА

 

Литературен псевдоним на Маринела Лакова (Господинова – по баща).

Родена в гр. Добрич (1969 г.). Завършва СУ „Климент Охридски”. Работи като журналист във в-к ,,Вечерни новини“. Публикува свои литературни творби на страниците на периодични списания и вестници. През 2011 г. списва своя рубрика ,,Гледни точки“ в сайта knigite.bg. Автор на литературния блог ,,За книгите днес“. 

Публикува във виртуалното пространство на страниците на Буквите, Откровения, Хулите, Фейсбук, Стихи.ру, „Двуезична библиотека” и др. Работи като редактор. Прави преводи от немски и руски език.

През 2013 г. участва в проекта „София за Европа – Пръски поезия” в подкрепа на кандидатурата на София за европейска столица на културата. Стихотворението „Шепа вода” (с превод на англ. език) краси подлеза на ЦУМ няколко месеца. Понастоящем паното се намира в Столична библиотека. 

2015 г. Песни по стихове на Хайнрих Хайне с преводи на Н. Господинова звучат на сцената на Софийската филхармония.

2016 г. песента „Новогодишна приказка“ по текст на Нели Господинова в изпълнение на Галина Георгиева звучи в ефира на БНТ.

 

Награди:

Трети Коледен Фестивал „Откровения“, 2009 г. (1 място); 

Литературния конкурс „Поетични звуци” – Беседката, 2011 г.( 3 място); 

Осми Международен конкурс „Жени и вино“, 2011 г.( 2 място); 

Осми и Десети национален конкурс за поезия „Пролет моя”, НЧ „Н. Йо. Вапцаров” – 2011 г- 2013г.(3 и 2 място); 

Специалната награда „Горчиво вино” на 8 Международен фестивал „Мелнишки вечери на поезията”; 

Кулски поетичен панаир 2011 г. – отличие; 

Специална награда в конкурса „Коледна магия“ на онлайн списанието Клуб50+, 2012 г.;

Втори национален литературен конкурс „Състояние на полет“ – проза, Хулите-2012 г. ( 1 място); 

Поетичен конкурс „Юлско лято” – 2013 г. (1 място); 

Международен конкурс за поетични преводи Русия-България 2013 г. „Славянское соцветие” – I степен; 

Международен конкурс за поетични преводи 2013 г. „Гордость Росии” – II степен; 

Лауреат на Международния конкурс за поетични преводи Русия-България 2016 г.; 

Литературен конкурс „Преображение” – Литературен клуб Многоточие – къс разказ (2017 г) -1 място;

 

Книги:

Глътка живот“ (2010 г.), ,,Следобед, някъде към пет“ (2016); 

Книгата „Разкази за Добруджа“ съдържа разкази, наградени на различни конкурси.



2019-08-05 | Прочетена: 444