КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Самотата (не) спи на възглавницата ми - Иван Богданов

Разказвачи на книги

Вяра Иванова | 2019-08-05


„След всички истории реших да отида на известен психолог. Мъж, естествено, как ще говоря откровено пред жена.

Той ме попита честно: „И как виждаш живота си занапред?“. Парира бързо всички опити да кажа нещо за професионалното си развитие и заби въпроса съвсем ребром: „И смяташ ли, че ще се пребориш със Самотата?“.

Бях пил две големи преди това, а и не ми пукаше особено, той беше тук да ми помага, не да ме съди.

Затова му казах откровено: „Докторе, не я виждам никаква. Знам, че леглото ми няма да остане празно. Но знам, че винаги ще си тръгват – дали вечерта или на сутринта… Знам, че никоя, достатъчно умна, няма да се задържи при мен – с моя начин на живот, а с тези, които биха останали, не бих бил щастлив.

Късно е вече да намеря жена, с която бихме се развили заедно и бихме разширили хоризонтите си. Сега е късно, много късно. Мога само да се надявам на някоя отломка, с която да си паснем“.

Той понечи да каже нещо за надеждата, за това, да не се отказвам, и всички тези красиви, но празни думи. После ме погледна дълбоко в очите и видя Самотата в тях.

Замълча. Извади от шкафчето бутилка уиски и разля в две чаши. Сеансът беше приключил.“

 

Втората книга за живота на Боги Иванов започнах донякъде скептично, защото не очаквах да прочета нещо, което да ме провокира или изненада. От друга страна ми беше интересно да разбера  дали героят ще се пребори със самотата и ще я прогони от възглавницата си или тя  ще си остане неизменна и вярна спътница в живота му.

Всъщност той си задава въпроси, които всеки от нас си е задавал поне веднъж- за смисъла на човешкия живот, какво е щастието, дали някъде там съществува сродната ни душа и ще успеем ли да я срещнем, какво е любовта и можем ли да живеем без нея? Четейки това, вероятно ще си помислете, че авторът няма как да измисли нещо ново по тези теми и че вече има достатъчно книги, които повдигат същите въпроси. Донякъде е така, но това, което би ви накарало да прочетете тази книга, са отговорите, които дава авторът. И по-точно, начинът по който отговаря. Да, романът не е автобиографичен, но четейки страница, след страница, все по-силно ще усещате, че авторът е вмъкнал и собствените си преживявания и е разголил душата си, без да се страхува ,че ще го заболи. И героят му ще ви стане симпатичен и близък, ще преживеете всичките му лутания, терзанията, че е сам и отчаяната надежда, че ще намери една жена, която ще го обикне и ще заличи всичките му рани.

Имаше някаква мисъл, че точно, когато сме близо до отчаянието и нещо хубаво се случва.  В живота на Боги Иванов се появява Вяра и променя всичко, до което се докосва, в това число и него самият.

 

„Видях я отдалече. Тя стоеше в края на площада и червената ѝ рокля се развяваше на вятъра. Бяхме в началото на март и въпреки грейналото слънце беше все още студено. Тя леко зъзнеше в тази рокля, но беше изпълнила уговорката си. Не вярвах, че всичко това се случва. Познавахме се толкова от отдавна, бяхме се срещали на живо в различни компании, но за първи път се срещахме само двамата. Тази червена рокля беше толкова обсъждана в чата между нас. Може би повече от плахо зародилото се чувство, което бавно си пробиваше път между думите ни. И двамата не вярвахме. Бяхме достатъчно големи, за да не вярваме в приказки, а се познавахме добре и знаехме и силните, и слабите си страни. Всичко беше нереално, но тя стоеше в червената си рокля в края на площада, точно така, както ѝ бях описвал мечтите си много пъти в среднощните ни разговори.

Роклята се развяваше от вятъра подобно на пламтящ факел, бележещ входа към нещо ново и различно. И надявам се – по-добро. И за двамата.

 Преминах бързо през площада и я притиснах в прегръдките си.

Тя първоначално се дърпаше, но после изведнъж се отпусна и пламъкът сякаш обгърна и двама ни. Ледът в сърцето ми беше започнал да се топи. Нещо започваше.“

 

В началото на връзката им той се съпротивлява и сякаш не си позволява да бъде щастлив. Твърде дълго е живял в самота, спомените за жените, с който е бил все още са много болезнени и се страхува да й се довери и да я допусне в сърцето си. Тя усеща борбата, която води със себе си и  затова не го притиска, а нежно и внимателно се опитва да преодолее преградите, които е издигнал. С течение на времето обаче разбира, че той все повече затъва в самосъжаление и затова взема нещата в свои ръце.

Постепенно той усеща, че Вяра не само е различна от жените, с които е бил преди, но и че наистина е загрижена за него. И осъзнава, че е влюбен като хлапак. „А когато любовта е истинска, не може да се скрие“…

 

„Това за пеперудите в стомаха се оказа вярно. Мислех, че е само измислица по розовите романи. Но стомахът ми трептеше, сякаш имах важни преговори, а не едно приятелско кафе.

Започнах да се бръсна всеки ден, накупих си нови дрехи и гледах да не повтарям с кои ходя на кафе. Ежедневното кафе се превърна в най-важната част от деня и два часа преди срещата се готвех за нея, а после цял ден си мислех как мина.

Бях се влюбил като хлапак, пеперуди танцуваха в стомаха ми, погледът ми прескачаше зад планините и имах чувството, че ми растат крила.

Отслабнах близо 30 килограма, защото живеех само на кафе и мечти.

Бях се влюбвал толкова пъти, но не помнех нищо подобно. Сякаш бях на 16…“

 

Любовната история между Вяра и Боги се развива шеметно и се пренася и в Париж-градът на любовта. Тези от читателите, които не са го посещавали, ще научат много интересни неща за самия град, който е фон за преживяванията на героите.

 Как завършва тази история? Има ли щастлив край? Ще ви прошепна само, че краят е изненадващ. Прочетете книгата и ще разберете.

 

 

 


2019-08-05 | Прочетена: 97