КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

"Бялото слънце на пустинята" - Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков

Разказвачи на книги

Таня Йорданова | 2019-06-06


Според някои коментари в интернет пространството, традиция е, космонавтите, да гледат филма „Бялото слънце на пустинята“ в часовете преди да излетят в открития Космос. Доколко това е истина, не мога категорично да заявя, но си спомням с удоволствие моята първа среща с филма и поради това с известни резерви, преди няколко дни, приех предизвикателството да прочета книгата. Не само че бях възхитена, но и за пореден път, се потвърди моята гледна точка, че книгата винаги ми предоставя възможността за собствени прозрения и интерпретации, каквито от филма не винаги получавам.

Книгата „Бялото слънце на пустинята“ е написана през 1965 г. от Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков. Авторите ни дават точно описание на времето, през което се развива действието - „войните, които връхлитат една след друга“ , настъпващите промени след Октомврийската революция и смяната на политически режими. Въздействието върху обикновените хора на тези тансформации е отразено в книгата, чрез изборите, които трябва да направят героите, в конкретните моменти, за любовта и приятелството.

Главният герой е червеноармеецът Фьодор Сухов, който завърнал се от войната, намира дома си пуст. Моментът, в който научава тъжната история, сполетяла семейството му, решава да търси своята любима Катя. В продължение на четири години, Сухов, разпитва за информация, до оня паметен момент, в който научава, какво се е случило с Катя и тръгва за вкъщи през пустинята. Пустинята е свят със свои правила и закони. Тук няма битка между религии и политически системи. Пътят през пустинята, преминава единствено между нравствените категории за добро и лошо, приятел и враг, както и източните разбирания за живота и смъртта.

Основната нишка в повествованието е за любовта. Тук, любовта приема две измерения-към любимата и към сестрата. Любовта към любимата е тази, която движи Сухов по пътя към дома. Любовта към сестрата определя моралният дълг на Саид. В този смисъл, приятелствата, които възникват, може да се разгледат или като подкрепа на любовта или като пречка тя да се осъществи. В света на пустинята нравствения образ на любимите жени се явяват и основата за приятелството. Доверието възниква, когато Саид произнася името на Джевдет и само това е достатъчно Сухов да отговари: „ Джевдет го знам-рече той, -Лош човек...До кладенеца Петте чинари ще повървя с тебе, а по-нататък извинявай...отивам си вкъщи.-Сухов се позамисли, откачи от колана тежкия си нож, погледна го, сякаш му се любуваше за сбогом и го заби с ножницата в пясъка пред Саид.- Това е за тебе-не бива без оръжие.“ Думите на Саид, че няма да забрави, определят посоката, в която ще вървят и двамата, уж всеки тръгвайки по своя път, но винаги заедно във възникналите битки. За дълбочината на възникналото доверие говори моментът, в който Сухов тръгва към дома отново и се „обърна и тръгна нататък, където се чуваха изстрелите. Вървеше и си представяше как внезапно ще се появи и ще помогне на Саид, как после учуденият Саид ще му зададе същия въпрос, който самият Сухов му задаваше при същите обстоятелства:

-Ти как се озова тук?

И Сухов също като Саид спокойно ще отговори:

-Стреляше се...“

Приятелят е там, където се стреля, за да подкрепи другия.

Другото „ приятелство“, това между Алихман и Абдула, знатният велможа и „телохранител на същия велможа“ възниква след години на изпитания и с пояснението, че са верни приятели „ само насаме“. Те не само че нямат общ идеал, на когото да служат , но и между тях се изправя образът на жената, за единия- любима, за другия, част от харема.

На фона на възникналите мъжки приятелства, мълчаливи или неприсъстващи, женските образи са част от събитията на които сме свидетели. Образите на Екатерина Матвеевна и Нурджахан се открояват като антиподи на образите на Сашенка и жените от харема. Катя е смела в своите решения и спечелва уважението и обичта на хората. Нурджан, любимата сестра на Саид, е различна в своето възприятие за света, като въплащава мъдростта на Изтока, така също и правото да отстоява свободата си на избор. И двете запазват тайната около своето спасение, което вдъхва надеждата, че отново ще се появят.

Жените от харема могат да се разгледат като единен образ събрал в себе си характерните поведенчески особености на някои от жените на пустинята. Попадането в една различна ситуация от традиционното им ежедневие, показва безпомощността на тези жени, да вземат адекватни решения. Думата „свобода“, за тях е непонятна. И ако попадането в харема е част от тяхната историческа съдба, Сашенка, е противоречив образ, който доброволно се отказва от своята свобода и пристига от Петербург, за да стане част от харема. Логичният житейски завършек е, че всяка една от тях, получава своя урок.

Сложен и загадъчен е светът на пустинята. Успяват да го прекосят само тези, които имат скрита мисия в сърцето и които разбират гласът на пустинята. В този смисъл, „Бялото слънце на пустинята“ е за всеки, който вярва в приятелството и любовта.

 

 

 

 

 

 

 

 


2019-06-06 | Прочетена: 43