КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

ЗАЩО МАРКЕС (НЕ) БЕШЕ ПРЕИЗДАДЕН В БЪЛГАРИЯ?

Разказвачи на книги

Адриана Василева | 2019-08-06


Маркес.

С дъх на горчиви бадеми, с ореол от жълти пеперуди.

Маркес в Макондо.

Маркес в Картахена де Индиас.

„Маркес почина в дома си в Мексико, като изгнаник” - така пишеха по латиноамериканските вестници.

 

А аз допълвам: и заживя завинаги в сърцата на земните читатели, като стопанин.

 

Като ангел.

 

Ангел на красивото, страстно слово. Ангел на грубите, сподавени латино страсти. Ангел, защото знае. Ангел, защото възвестява.

 

Какво възвестява ли?

Нещо, което ние отдавна знаем, но сме забравили...

 

Второто/ третото издание на „Сто години самота” излезе от печат след много години. Много години, след като Маркес издаде един от великите романи на испаноезичния свят през 1967 г. Много години, след като спечели Нобелова награда през 1982 г. 4  години, след като напусна този свят, за да се върне там, откъдето е дошъл и там, където е вечно Макондо, неразрушимо Макондо, ние четохме Маркес в ново, преработено, допълнено и съгласувано спрямо оригинала издание. Издание в бяло и червено, и синьо, с твърди корици, с дебели страници. За да почитаме творчеството, за да не го омърсяваме твърде лесно, за да тежи творчеството, както тежи творението. Както тежи на плещите творенето...

 

Нямало нови издания дълго време след онзи момент, в който обидихме Маркес със схемите си на дребно, които проимаха последствия на едро. Лоша комуникация.

 

Всички знаем историята: укриване на тиражи, залъгване с твореца, и с онзи друг Творец, и със себе си. Да. За пари. Да. За много.

 

Но „много години по-късно” Маркес беше преиздаден. Защо ли? Защото Маркес улови идеята, предаде я в творчеството си, жигоса я върху човечеството като с печат. Онази идея за онази вселенска истина, че има една история: българска, латиноамериканска, арабска, славянобългарска, ако щете. Човешка история.

 

Има една история. И много преписи. И всеки един от тях допълва от различните разбити на дребно парченца на огледалото целия огромен образ, който се побира в една завъртулка на късче пергамент. 

 

Маркес се е чел винаги, а се издава отново, защото самата история на рода Буендия в „Сто години самота” е едно преиздаване на ръкописи, едно препрочитане на пергаменти с родови истории, едно пре-повтаряне на света и човека, едно съвършено до болка повторение на живота. До свършека на всичко... Когато то просто ще започне наново, с нова сила, с нова енергия, с нов дъх.

 

Маркес се преиздава и беше преиздаден и ще бъде преиздаван в малката, вълшебна България, защото тя е като самите земи, откъдето той произхожда, откъдето черпи опит и вдъхновение за живота и творчеството си. България е една малка Америка на Балканите. На един друг паралел, в който времето като при отвъд океана тече и напред, и в кръг. Паралелно. България е като онзи свят в джунглите, равнините, необятните езера и брегове - дарена стократно и ощетена сто пъти по толкова.

 

Маркес се преиздава, защото щом Маркес се е чел тогава, по комунизма, ще се чете и сега, по демокрацията, и винаги, при добро и зло, в радост и мъка. Защото Маркес е радостен и мъчен. Мъченически радостен като Ремедиос, радостно мъчен като Ребека.

 

Ще се чете и за напред, и винаги в нашата малка Колумбия, в нашето малко Мексико. Бразилия. Куба.

 

Нашата малка България с хиляди народи и лица и с едно име изтърпява като страните отвъд океана владичества, набези, претопяване, режими, демокрации. Свободи и робства се въртят като в един кръг, докато времето тече и изтича. И Маркес знае това, и българите знаем това: времето тече напред, а ние се въртим в кръг като суфисти. Ние се въртим в кръг и вървим напред, но време за губене няма.

 

Маркес знае всичко, както ние, българите знаем, разбираме, усещаме всеки ден върху плещите си знанието, което обаче не ни храни. Не ни храни и варта, както храни Ребека. Не ни храни и знанието за магията и реализма на света. И Маркес дълго време не го храни магическият реализъм - направлението, за което критични люде отсъждат, че е дете на Маркес и други магични автори.

 

Но ние си приличаме. Да. Ние и Маркес си приличаме. Затова и тъй добре си паснахме и си пасваме в историите - нашите истории и неговите не само са писани от една и съща ръка, но с почти подобно перо, на почти един и същ пергамент.

 

И винаги ще го четем, отново и отново... до свършека на всичко. В този свършек е съвършенството на Маркес и съвършената радост от неговото преиздаване - нито веднъж се живее, нито единствено веднъж се умира…

 

Но Маркес е единствен и много пъти се чете.


2019-08-06 | Прочетена: 102