„Човекът сянка” – Коуди Макфейдън

Разказвачи на книги

Мартина Стефанова Семова | 2019-08-09


Напрежение. Кръв. Жестокост. Предизвикателство. Всичко това градира възходящо в дебютната книга на Коуди Макфейдън, излязла на българския пазар под името „Човекът сянка”. По своя стил на писане авторът се доближава до стила на друг негов колега от същия жанр – Крис Картър. Сюжетът е оригинален и последователен, героите – представени в своите силни и слаби страни, съдържанието – изпълнено с екшън, динамика и препратки към заглавието,  а главите са кратки и лишени от прекалено обрисуване на картините. Читателят се потапя в света на книгата с първите редове. Това е свят на кръв, писъци и ужаси. Свят, в който възрастните се пречупват. Децата се срещат с чудовищата под леглото. А хората се губят в мрака на собствената си душа.

Историята те сграбчва от самото начало, невидими пръсти се обвиват около врата ти, пулсът ти се ускорява, а тялото ти се изпълва с адреналин. Толкова е жив този свят. Пулсира, вибрира и се движи около теб. Демоните вътре в теб се раздвижват, примамени от историята, гладни за екшън и приключение. Усещаш ги вътре в себе си. Дишат. Пухтят. Надигат вой. Но с хода на историята някак утихват. Защото това е, което правим всеки ден – борим се с чудовищата вътре в нас и се мъчим да запазим човешкото. Напук на разочарованията, болката и завистта, които се мъчат да ни озлобят…

Това е първата книга от поредицата за Смоуки Барет – агент на център „Координационен” – Лос Анджелис, шеф на екип за разследване на престъпления с особена жестокост, брилянтен детектив, майстор на стрелбата с всякакви оръжия. Но това е само маска. Под маската се крие една уязвима и уморена жена. Преди шест месеца Смоуки Барет се изправя срещу най – голямото зло в живота си – Джоузеф Сандс. Той не само убива съпруга ѝ и дъщеря ѝ и оставя белези на лицето и тялото ѝ, но ѝ отнема щастието, за което живее. Изпълнена с вината на оцелелия, тя се затваря в себе си и отказва да допусне когото и да било до своя вътрешен свят. Компания ѝ правят единствено цигарите на нощното шкафче, призраците в къщата и кошмарите. Сякаш авторът прави неволна дисекция на сломения човешки дух. Виждаме болка, отчаяние, слабост, падение. Смоуки стига дъното в момента, в който осъзнава избора пред себе си – да се стегне и да се върне на работа, носейки белезите си до края на живота си, или да извърши самоубийство и да сложи край на мъките си. Изглежда така сякаш тя е изморена да се бори с чудовищата в света, а и с тези вътре в себе си. Изглежда така сякаш те са надделели. Пречупили са я.

Точно в този момент се появява новината за извършено престъпление при изключително брутални условия. Жертвата се оказва най-добрата приятелка на Смоуки Барет. До тялото ѝ е намерено нейното завещание, в което се посочва, че цялото ѝ състояние, както ѝ попечителството над дъщеря ѝ, се предава в ръцете на Смоуки Барет. Това, което прави гротескната картина още по – гротескна като оживял кошмар, е фактът, че убийството на младата жена е извършено пред очите на десетгодишната ѝ дъщеря Бони. Детето изпада в кататония. Отказва да говори и да излезе от емоционалния си затвор. Детството ѝ се оказва прекършено завинаги. Защото чудовища все пак има. И те не са само в приказките, а се разхождат, дишат и живеят като нас.

Всичко това действа като леден душ върху агент Барет. Тя се отръсква от миналото си и се превръща в познатия на всички хладнокръвен и блестящ детектив. На каква цена? Само ходът на сюжетното действие ще покаже. Тя единствена успява да достигне до Бони. Може би, защото си прилича толкова много с новата си дъщеря. И двете са се огънали, но не са се пречупили. Което е едно от основните послания в книгата. И докато Смоуки бавно, но сигурно се връща към предишния си живот, наваксва загубеното време с екипа си и се адаптира към възкресената си роля на родител, се случва второ убийство. Условията и жестокостта са същите. Подписът на убиеца – също. Екипът в лицето на Смоуки, Алън, Кали, Джеймс и Лио се оказва в задънена улица и на ръба на отчаянието. През по – голямата част от книгата агентите са буквално извън играта. Нямат заподозрян, нямат улики, не разполагат с нищо. И макар игрите да се играят от минимум двама, то тази игра се ръководи от един – сериен убиец, подписващ се като Джак – младши, претендиращ, че е наследник на Джак Изкормвача. Защо на него? Защото никога не е бил заловен. Той е изключително дисциплиниран и уравновесен. Неслучайно го наричат Човекът сянка. Хладнокръвно подбира, опознава, измъчва и убива жертвите си. За него убийството е акт на изпълнен дълг към предците, на чест, на превъзходство, на екстаз. Той не просто иска да бъде преследван. Той иска да бъде преследван от най – добрия агент. И започва да провокира, да праща имейли, да заплашва, да чопли все още незарасналите рани на Смоуки Барет. До момента, в който нещата стават лични. Негови мишени вече не са само безлични жени, но и близките хора на агентите от екипа ѝ. Авторът проследява паралелно с хода на събитията и съдбата на отделните детективи. Отлепя слой след слой от техните индивидуални личности, докато не открива тяхната сърцевина. А тя е пълна с груби белези, незараснали рани, кървави спомени, тайни и оживели страхове. Заплахата за нейните близки и приятели се оказва искрата, която възпламенява Смоуки Барет. Ирония, нали? Самото ѝ име означава „димяща”, „пушеща”, напомняйки нещо тленно. А тя е огън, пламък, пожар.

Към края на книгата вече си свидетел на същинска игра на котка и мишка. Местата на преследвача и преследвания се менят непрекъснато. Общото между тях е, че и двамата са се устремили към смъртта. Въпросът е кой кого ще надиграе. И някак до края на книгата нямаш отговор. Защото са еднакво умни и бързи. Защото и двамата се водят от морални съображения – единият следва дълга към реда и човешкия морал, другият – дълга към предците и завета. Докато играта тече, времето лети, хора умират, естественият баланс на живота се нарушава. В кулминационния момент се стига до прекия сблъсък между играчите – Смоуки Барет и Джак – младши. Дори въздухът около читателя се нажежава. Пулсира. Можеш да усетиш честотата, с която атомите вибрират. Тръпнеш в очакване. Дори не мигаш. Сякаш, ако мигнеш, ще изтървеш развръзката. А тя е брутална, неочаквана, дръзка. Едновременно забавено и забързано действие. След това край.

Времето възстановява естествения си ход. Животът на всички навлиза в познатите  удобни коловози. Всичко е както преди. Само, че не съвсем. Защото смъртта все пак се е случила. Човекът в сянка все пак е съществувал. И психическите травми, които той им нанася, са все пак травми. На фона на всичко това някак зазвучава мантрата, която слушаш през цялата книга: „Огъваме се, но не се пречупваме…”


2019-08-09 | Прочетена: 181