Титанът на бесарабската българска литература

Прeдстaвяме Ви

Димитър Боримечков | 2009-01-18


Петър БурлакПетър Бурлак-Вълканов е потомък на български преселници в Бесарабия.
Роден на 18 януари 1939 г. в с. Бабата (Островное), Одеска област, Украйна. Завършва Педагогически институт в гр. Тираспол, Молдова. Отначало работи като учител, а по-късно двадесет години в административния апарат на Съюза на писателите на Молдова.
Дебютира в Кишинев през 1967 г. със стихосбирката "Моя южна равнина".
В нейния предговор Андрей Германов пише: "Бих нарекъл тази книга необикновена..., защото тя е първата книга стихове, написана и издадена на български език от първия поет на бесарабските българи".
П. Бурлак-Вълканов е автор на стихосбирките "Моя южна равнина" (1967, ІІ изд. 1992), "Вярност" (1973), "Далечни извори" (1976), "Монолог на земята" (1977), "Равноденствие" (1982), "Години" (1989), "Земя на моите деди" (1990), "Такъв съм млад" (2004), "Стара планина" (2004).
Публикува пътеписа "По братской Болгарии" (1974), сборника с разкази "Пътуване към май" (1981).
Превеждан е на руски и молдавски език.
Член на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на писателите на Молдова, на Съюза на българските писатели.
През 2003 г. с Указ на президента на Р България е награден с орден "Мадарски конник" втора степен "за неговата литературна и просветителска дейност и за особено големия му принос за популяризирането на българската култура в Молдова и Украйна".
Умира на 03.10.2005 г.

Петър Бурлак-Вълканов с право се счита за основател на съвременната поезия и проза на бесарабската литература. Началото е поставено с първата му стихосбирка на български език - "Моя южна равнина", излязла през 1967 г. в Кишинев, Молдова.

Той черпи вдъхновение от българските народни предания и легенди. До края на живота си честно и всеотдайно е верен пред паметта на своите прадеди, а като лирик утвърди нови форми в поезията.

Стожер на младите поети, Бурлак-Вълканов остана в сърцата и душите им. Закърмен с народно творчество, той пее за народната памет на българина. Изтъква неговите добродетели и намира упование в хилядолетната му история. В творчеството му се преплитат реализъм и митология.
Приживе Петър Бурлак-Вълканов издава 10 книги с проза и поезия. Най-известни сред тях са стихосбирките "Вярност" (1973), "Далечни извори" (1976), Равноденствие" (1982),
"Години" (1989), "Стара планиня" (2004).
"Пътуване към май" е първата книга с разкази за деца от Бесарабия, издадена на български език в следвоенно време (Кишинев, 1981).

П. Бурлак-Вълканов е известен и като много добър преводач.

През 1988 г. в Кишинев излиза книгата "Песента на хълмовете", с негови преводи от молдовски на български на известни поети от Молдова. Това са стихотворения, представящи духовните търсения на съвременниците ни.
Книгата "Земята на моите деди" е художествено-мемоарна (Кишинев, 1990), в която авторът разказва за своите пътувания в прародината България и за срещите със своите събратя по перо.


И ПОПИТАХ


Сто въпроса блъскат се във мене,

сто въпроса - неизказан свят.

Де е дядо ми със свойто време,

де коравите му жили спят?


И попитах Добруджа с тревога:

-Моят дядо ти дали видя?

Отговори с класовете бодро:

-Шепотът му още спи в пръстта.

эВий, Родопи, величави, древни,

помните ли дядовия смях?

А горите с клони изранени:

-Криехме го в своя гъст шумак.

И попитах манастира Рилски:

дядо ми не е ли в теб вграден,

в твоите стени, колони вити?

-Помня, мъката разправяше на мен.


Тунджа, Тунджа, моят дядо где е?

С камък ли на дъното мълчи?

А вълните: Сякаш че одеве

пиеше ме в своите очи.


Шипка, Шипка, ти навярно помниш,

де загина дядо ми тогаз?

-Колко братя тук земята стопли
эс дядовия ти съсухрен глас.


И попитах най-накрай България:

-Де почива дядо ми сега?

-Дядо ти? Хайдутинът? Прастария?

Той подпира моята снага.


... ... ...


Не за награда аз живея.

Наградата е моят стих.

Което мога, ще изпея

да има образ свой и лик.


Поникнал от браздите вечни.

Трептял във полски цвят лилав,

непроменяем и сърдечен -

оставах с корен селски, здрав.


Сред спорове, сред глъч и врява

със думи удрях неведнъж,

но думите ми преваляха

подобно ситен селски дъжд.


И аз живях тъй както пеех,

тъй както пламвах сред ширта.

Аз още дълго ще живея

залюбил птици и цветя.


И както птица наранена

във своя полет синеок

не пада в миг, а дълго време

в простора люшка се дълбок,


така преди да затреперя
эс последна песен над света,

аз като птица ще разперя

крила орлови над ширта.


И дълго още ще летя.

 

МАЙКА


С торба в ръка.

До вежди забрадена.

Със черни дрехи

в своя тъжен свят.

Стои самотна

в своите поверия.

И тъй е мъдра

като тая пръст.

Пред портата

застанала кахърна

и своя син очаква откога.

Подпира се

на своята тояжка

като чи ли

на своята тъга.


На Атанас Шишков


Вечност няма. Всичко си отива.

Цвят се рони във безкраен път.

Забраздявам бащината нива.

Лястовица стрелва се край мене

на крилата да ме отнесе.

А в какви земи ли мойто племе

без родина ще се възнесе?

А пред мене пърха пеперуда -

за живот и здраве трепва тя..

Има пролет. Има радост будна.

Има Вечност в тая красота!


2009-01-18 | Прочетена: 1788