„Възгледите на един клоун“, Хайнрих Бьол

Разказвачи на книги

Вяра Иванова | 2019-08-14


„Аз съм клоун и събирам моменти.“

 Книга за обикновения живот на един обикновен човек. Книга, която е нож в сърцето. Книга, която е отворена рана.

Майка, която със спокоен тон между основното ястие и десерта съобщава, че току-що е изпратила на смърт шестнадесетгодишната си дъщеря. 

Любима жена, която хуква да спасява душата си при друг.

Един ден от живота на един клоун, на фона на следвоенна Германия, погледната през очите му. Кой би си помислил, че в него има толкова много болка, негодувание и самота?

Романът е невероятен по своята красота и майсторско изобразяване на чувствата и мислите на героите. Авторът  засяга едновременно темите за любовта, семейството и фашизма. Те са толкова тясно преплетени и така ненатрапчиво и в същото време толкова филигранно проследени.

Главният герой Ханс Шнир се завръща в родния си град. Тук той има семейство, с което има много трудни отношения, и спомени за сестра си, която загива в края на войната. Любимата му жена Мари, която е била с него, въпреки предразсъдъците си, постепенно променя отношението си и го напуска. А той не може да живее без нея. 

В един момент се оказва сам, без единствената жена, която е обичал, без пари и без семейството си.

Като цяло книгата не може да бъде описана еднозначно, тя е състрадателна и възхитителна, уютна и досадна и докато я четете, ще изпитвате различни чувства към главния герой, но определено си заслужава да я прочете. 

 

 „Бях нанесъл грима си много дебело, той бе стоял години наред и бе изсъхнал, и сега видях в огледалото, че гримът бе започнал да се напуква, имаше бразди като на изровена при разкопки статуя. Тъмните ми коси отгоре стояха като перука. Мънках под носа си някакъв текст, който тъкмо ми хрумна: „Бедният папа Йоан, не слуша ХДС, той не е магарето на мелничаря, той не иска кравата на мелничаря“. Ставаше за начало, а централният комитет за борба с богохулството няма да има никакви възражения срещу този текст. Щях да съчиня още много куплети и щях да го изпълня като балада. С удоволствие бих заплакал, спираше ме гримът, той седеше така добре, с пукнатините, с местата, където започваше да се отделя, сълзите биха разрушили всичко това. По-късно можех да плача, след работа, ако още ми се плаче. Професионалното поведение е най-добрата опора, само светците и аматьорите могат да залагат на живот и смърт. Отдръпнах се от огледалото, навлязох по-надълбоко в себе си и същевременно се отдалечих повече. Ако Мари ме видеше така и после намереше сили да премахва с ютията восъчните петна от малтийския му рицарски мундир, значи тя наистина е умряла и ние сме разделени завинаги. Тогава можех да започна да скърбя над гроба й.“

 

 



2019-08-14 | Прочетена: 96