Черга-пъстроцветна

Разказвачи на книги

Михаела Сидера Скот | 2019-08-18


Разкази и стихове

 

Здравейте, мили приятели!

 

Със сигурност най-наблюдателните от вас веднага са забелязали, че не съм поставила името на автора на тази книга. Да наистина е така, но понеже тази книга има над петдесетина  автори, съставителите на книгата са решили да ни ги представят вътре в самата книга и то не само като имена, но и с два три реда описващи тях самите. Другото „странно нещо” е, че тази книга не се продава, ами се подарява. Ще ми кажете – е, тогава защо си правиш труда да я рекламираш? Причината е съвсем тривиална – на мен ми хареса много, ама много, много и реших, че си заслужава да ви разкажа за нея, пък дано възбудя малко поне любопитството ви, така че да пожелаете и вие да я разлистите.

 

И така нали знаете тези риалити шоута за таланти, които никнат като гъбки в последните години от рода на ХФактор, България търси таланти и др? Ей, така се чувствах, докато четях тази книга-сборник, сякаш се намирах на едно такова шоу за таланти, обаче за литература. Представях си, че сме на живо в една огромна зала, например зала едно на НДК и всичките тези 66 автори, излизат на сцената и четата своите произведения пред публиката. / Едно леко отклонение – интересно ми е дали би се напълнила залата така, както се пълни за чалга-концерт, например?/ Единствената разлика е, че този път няма да има жури, няма червени бутони, няма и златен бутон, защото тук никой не е дошъл да сравнява един талант с друг. Няма го съревнованието в стил . ПО-ПО-Най, тук всички участници, както и публиката са дошли с една – единствена цел – да се наслядат на момента.

Книгата е пъстър букет от разкази и стихове, написани от българи от цял свят, включително и такива, които си живеят в България. Повечето от авторите имат други професии, които не са свързани с писането, правят го като хоби, както твърдят самите те. Разбира се няма как всичките сто творби да се харесат на всички, това е нереално, за това аз ще споделя моето мнение за тези, които най-силно докоснаха сърцето ми. Много от историите звучат толкова реалистично, че ми се иска да попитам авторите дали са се случили наистина? Както например в разказа „ Изгубеният килим”, където накрая не знаех да се смея ли, да плача ли, толкова нелепа ситуация?Сигурна съм, че за участниците никак не е била смешна, но аз през цялото време имах чувството, че гледам някой от шедьоврите на Чарли Чаплин, където тъжното се преплита със смешното, гротескното с красивото и ежедневното с необикновеното.

Имаше и такива разкази, които ми бяха странни, скучни, нереални, абстрактни и т.н. Разкази чиито заглавия и автори, които няма да запомня. Разкази, които просто не ме докоснаха, нещо като задължителната литература от училище – да четеш я, защото така е наредила системата, но не го разбираш. В момента, в който затвориш страницата и се забравил за какво иде реч.

Имаше и стихотворения, които ми спираха дъха и това го казва човек, който по принцип не обича поезията. Имаше учудване, имаше прокраднала се сълза и носталгия, както в самото стихотворение със същото заглавие „Носталгия”, със запомнящото се четиристишие :

„ Бих те убила носталгийо, с голи юмруци-

аз дето на мравката път не минавам!

Ако не беше с очите на моето куче,

ако не ронеше, кучко, сълзите на мама...”

Но това, което ме уцели право в сърцето беше „Едно дете” на Емил Стоянов, за което обаче няма да кажа нищо повече, за да не ви разваля момента на изненадата.

Има разкази, които те връщат в магичният свят на Елин Пелин и Йордан Йовков и като изказ и като език, описвайки трудният бит на планинските села. Обстановката е тежка, мизерията прозира между редовете, но от Човещината ти става хубаво едно такова. Има и разкази, от които ти става гнусно, гадно и противно, когато виждаш как някакви мерзавци убиват мечтите и вярата на човека и когато знаеш, че за съжаление си безпомощен да спреш злото. Или, когато различният бива отхвърлен, подиграван и поругаван, но в същото време знаеш, че и ти си го правил, поне веднъж в живота си и се мразиш за това.

И ето така се редуват разказ, стихче, разказ, стихотворение и както в чергата няма добри или лоши цветове, има просто различни, така и тук има от всичко по малко, за да се получи една пъстроцветна наслада за очите. И искрящите цветове се редуват с безличните и незабележимите, топлите се преплитат със студените и знаеш, че и едни от тях да липсва, би се нарушила хармонията. И така, както едно време тъкачките са влагали на стана не само конците и преждите, но и песните, и болките, и душите си, така и авторите в тази книга са изплитали творенията си с безсънни нощи, мрачни прокоби, но и със смеха на дете, с очите на любимата или мечтата на невиния.



2019-08-18 | Прочетена: 41