Ерих Мария Ремарк – „Искрица живот“

Разказвачи на книги

Лора Младенова | 2019-08-29


Искрица човечност

Ако една книга не си струва втория прочит, вероятно не си е струвала и първия. Впрочем, вярвам, че последното се отнася и за всички останали първи и втори неща. С тези размисли за пореден път се завръщам към един от вечните си класически фаворити, и според мен шедьовъра на любимеца ми Ерих Мария Ремарк – „Искрица живот“. Вече дълго време тя ме вика от страниците на редица други произведения, гравитиращи с променлив успех около една болезнена и вероятно винаги актуална тема – концлагерите през периода на Втората световна война.  Каквото и да се напише за периода, то ще бъде прочетено и ще си заслужава всяка страница. Защото личната, макар и художествена версия на всяка чудовищна история говори на читателя в образи и съдби и кара статистиката да оживява пред очите му, да се бори за живота и за човечността си. И да умира. На кого беше онази мисъл, че смъртта на един човек е трагедия, а тази на милиони – статистика? О, да, вярно, на друг режим, вражески на този, с други лагери, за други врагове.

Класическият герой на Ремарк, с чието ярко присъствие са пропити всички негови произведения, е прозорлив и разочарован, чувствителен, но дистанциран, пораснал и остарял твърде рано, но все още умеещ да проявява кураж и да изпитва емоции. С приятели по жанр сме си говорили, че в повечето романи на автора един и същи човек, в различни фази от живота си, среща различна жена в различна ситуация, и споделя с нея наситен времеви отрязък и дъното на много бутилки с различно съдържание. В „Искрица живот“ обаче няма кирш и няма любов. Само героя го има – на неговата финална права, на ръба на съществуването, на границата на човешкото, събрал в шепи сърцевината на това да си още жив.

Финалните месеци от Втората световна война ни отвеждат в концлагера Мелерн, където ни срещат с 509, с политическия затворник, който вече отдавна не открива смисъл да помни името си от живота на свобода. Неговият последен дом, барака 22, е предназначен за „ветераните“ – тези дотолкова бракувани дори и от властта лагеристи, че  и нацистите обикновено избягват тяхното изпълнено със зараза, развала и смърт чистилище. Да бъдеш ветеран в барака 22 не е възраст. Сред нейните обитатели срещаме вдетинени уплашени старци на фона на непоколебими остарели деца, които не помнят кривата на хоризонта, защото за тях такава никога не е имало. Понятието политически затворник също не носи своето очевидно значение: в редиците им, наред с привържениците на комунизма можем да откроим и сенките на преподавател, дръзнал да има собствено мнение, или например на лице, прекарало последното десетилетие от пътя си в лагера единствено заради знанието, че негов отдавна мъртъв съсед медик е излекувал от срамно заболяване висш военнослужещ на режима.

Потресаващо детайлна, „Искрица живот“ ни сблъсква челно с животинската борба за леглото, златния зъб и окъсаното палто от все още неизстинал труп, който до преди дъх разстояние е бил лице на приятел. И ако това отчайва, то следващите картини ни изправят пред безразсъдна храброст и комбинативност при спасяването на друг лагерист, или със свръхчовешко себеотрицание да скриеш от самия себе си залък хляб, за да го поделиш между по-немощни и по-гладни. Барака 22 е свърталище на краткосрочни цели. Още един ден, в който си жив. Още един ден, в който е жив съседът ти. Още ден, в който помниш, че си човек, а душата ти не е мъртва.

Въпреки свирепото затягане на лагерния режим, избухващите с нова сила издевателства и колебливите опити за дезинформация, всички действащи лица на сцената на „Искрица живот“ съзнават ясно, че националсоциализмът вече е на колене, и отмерват задъхания пулс на броените дни до края му. Дали ще има справедливо възмездие за жестокостта на палачите? Дали някой от лагерниците ще живее, докато открие изгубените си от години близки? Дали 509 ще оцелее до деня, в който да диша свободно? Всъщност няма значение, защото въпросите, които сюжетът на романа поставя, не са тези. Въпросът е защо. Въпросът е ще се научим ли от своята ужасяваща грешка за в бъдеще. Въпросът е дали някой може да отнеме човечността ти, ако сам не се откажеш от нея. Въпросът е дали 509 все още има име. „Искрица живот“ ще даде отговор на всичките си въпроси, но ще бъде много трудно да заспим спокойно с него. Всяка военна литература е антивоенна.

Психологическата проницателност на романа оставя физическо осезание за тежест. Във финалните дни и часове на един сред най-безчовечните и престъпни режими книгата се разклонява до личния сюжет на всичките си герои – от жителите на барака 22 до всеки един сред поименните военнослужещи в лагера. Проследява в детайли корените на мотивацията у всеки от впечатляващо пълнокръвните и завършени персонажи. Тук са порасналите юноши на Хитлерюгенд, изтезаващи със съзнанието, че изпълняват благороден дълг. Тук са и малодушните командири, приспиващи съвестта си с удобното твърдение, че не извършват със собствени ръце жестокостите, за които са подписали двусмислена заповед. Кое е истинското зло тук? Аз не можах да реша.

„Искрица живот“ е метафизика на човешкото битие – тя ни води към свиването на всяка лична вселена до нейния окончателен разпад и угасване. Разказва ни за сътворението на света след това, в чието ДНК изначално е заложена грешката в генетичния код, предназначена да доведе до следващите разпади.

Бих твърдяла, че „Искрица живот“ разбива сърцето на всеки читател, но вярвам, че разбива ума му дори повече. Оставя те с цигара и чаша кирш в ръка да си помислиш над това къде се корени злото – дали в една шепа злонамерени лица с промити умове, или в безлични хиляди, които просто изпълняват заповеди; обърква представите ти за разлика между ново начало и същото, но с друго име. Напомня ти, че да оживееш и да оцелееш твърде рядко е едно и също. И завинаги обременява душата с белега на кошмарното осъзнаване колко крехък, чуплив, заменим и мимолетен е човекът. На пръсти се броят и се събират в длан онези ценности, устои и постъпки, които запазват душата и човешкото отвъд границите на тази малотрайна обвивка. Няма да ви отнемам възможността сами да ги преброите.  

Някой би казал, че „Искрица живот“ не е книга за хора с деликатна чувствителност и слаби нерви. Аз вярвам, че е именно за нас. Каквото и да се напише за периода, то ще бъде прочетено и ще си заслужава. Но няма да е „Искрица живот“.


2019-08-29 | Прочетена: 117