„Момо“, Михаил Енде

Разказвачи на книги

Петя Бойчева | 2019-08-30


Много често в детско-юношеската литература може да откриеш непреходни истини за живота, разказани от интересни и причудливи герои и облечени в още по-вълнуващи случки. Такава е и книгата, за която днес ще ви разкажа. Писана през 70-те години на миналия век, авторът й Михаил Енде ни кани да погледнем света през очите на едно малко момиченце на име Момо, което не притежава нищо друго освен време. Момо живее в един разрушен амфитеатър, няма родители, дори не знае с точност възрастта си. Със странния си външен вид и местоживеенето си тя буди подозрение у другите, но постепенно хората от околността я обикват и дори започват да й помагат с каквото могат. На свой ред Момо им се отплаща, като им отделя от своето време и изслушва всеки, който отиде при нея. Всички научават постепенно за това интересно момиче, което живее в бедност, но притежава най-ценното – време, което е готова да подари на приятел в нужда. Под нейното въздействие хората в града стават все по - усмихнати и окрилени, разбират безсмислието на дребните спорове и откриват все повече радост в малките на пръв поглед неща. Но както се случва в страната на приказките, доброто бива забелязано веднага от злото и започва борба за надмощие. Така наречените герои от автора Сивите господа  се включват в действие, щом разбират за положителното влияние на Момо върху хората. Както тя е готова да отдели време за всеки, така обаче тяхната цел е да го отнемат. Времекрадците се промъкват тайно сред хората и уговарят всеки да „пести“ време, вместо да го пилее в приятни разговори, срещи с близки и любими хора и забавления. Постепено под тeхния контрол градът става все по-сив и по-мрачен. Хората нямат време за нищо и за никого и приличат повече на роботи, отколкото на човеци с истински емоции. Дори игрите на децата вече не са резултат от спонтанна хрумка и богато въображение, а са сякаш програмирани по график. Верните приятели на Момо също започват да я отбягват, тъй като и те вече нямат време. Оттук започва борбата между Сивите господа и Момо, която авторът обрисува с изключително интересни и увлекателни случки, но поставени върху един основен въпрос. Какво представлява времето и каква стойност му придаваме? Дали е само календарът, окачен на стената и отмерващ безразлично преминаването на ден след ден, месец след месец и година след година? Дали е разграфеният план на всеки от сутрун до вечер, запълнен с безброй задачи? Или е моментът между всичко това, когато си готов да излезеш извън себе си и да погледнеш навън, към другия, да съпреживееш с него момент на близост, радост, дори и на тъга. Но да усетиш този миг истински, със сърцето си. За финал ще цитирам любимата ми част от книгата, която дава отговор на моя въпрос: „Както имате очи, за да виждате светлината, и уши, за да чувате звуците, така имате и сърце, за да усещате времето. И цялото време, което не се усети със сърцето, е загубено тъй както цветовете на дъгата за слепия или песента на птицата за глухия. Но за съжаление има слепи и глухи сърца, които нищо не усещат, макар и да бият.“ 

 

 



2019-08-30 | Прочетена: 76