ПАНОРАМА НА ЕДНО ТЪЖНО ВРЕМЕ

Разказвачи на книги

БОРИС ЦВЕТАНОВ | 2019-08-30


Който не е прочел романа на Андрея Илиев "По дирите на Никола Гешев"/С.Монт,2019/никога няма да е съпреживял атмосферата на оная втора половина на септември 1944 ,за която тридесет години се пише банално, непълно и неточно.Този роман не е черно бяло щтрак Марийке години тиражирано от пишман антикомунисти или от още по пишман нищо ново ненаучили ,а старото избледняло от склероза неудачници.

Андрея Илиев поднася широкомащабна многоцветна палитра от събития,лица у съдби, ненатрапчиво проникващи дълбоко в съзнанието и сърцето.

Може би се дължи на доказаното майсторство на писател,доказал се с две дузини книги,за повечето от които е носител на престижни награди.Може би пък и на пъстротата на жанровете в които си е казвал винаги тежката дума -криминален/член на Международната асоциация на писателите криминалисти/, исторически, социален,сатира и фантастика.Многобразен и разностранен като писател,авторът е показал блестящо и грабващо сърцето образи на контраразузнавачи,шпиони,патриоти на честта и техни антиподи, съветски военни,чувстващи се като у дома си и българи,чужди сред свои,"народни синове" стигнали дъното на падението,жадни за кръв, криминални елементи, придобили се към времето,обиновени хора в необикновени ситуации,както и невидимия,но носещ се дух на необясними репресии.

Двамата главни герои - дългогодишен офицер от българското военно контраразузнаване и българин,капитан разузнавач от Червената армия,способни,честни се сблъскват непрекъснато ,прекосявайки България от София до Капитан Андреево с развихрилия се терор,вървейки по пресните следи на най-търсени в полицай в страната.

За да стигнат в края на мисията си,че през цялото време са били само пионки в шахматна игра на големите тайни служби.

Отчаянието кара един от героите да стигне и до създаване справедливост.

Чувство за безизходица,при това вече не за отделния човек,а за България лъха и от епилога.Там Андрея Илиев показва как дори и след десетилетия от терора и от преди и от след Девети септември нищо ново не е научено и че "наистина трябва да минат сто години за да се оправи България,щом прошка не може да се роди, защото хората у които гори омраза са още тук".

Всеки се е вгледал в оцеляването си и мачкането на мислещия различно от него,"нищо в тая страна не мръдна дори милиметър в правилната посока",тъгува главния герой в наши дни.Отива си векът на непоправимите романтици.

Затварям книгата и си мисля,защо ли,въпреки меланхолията стелеща се като мъгла в мен остава онова заключение от "Еклесиаст",: мъдростта не е в дома на веселието, мъдростта е в дома на тъгата...

И още:оная сила на вечния боец,заключена в две думи:поне опитахме!

 

 



2019-08-30 | Прочетена: 115