От утрин до здрач с „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“ на Катерина Хапсали

Разказвачи на книги

Елица Борисова | 2019-08-30


И тази година август ми напомня на гореща, мързелива събота, протягаща се безметежно в застиналото време. В последните му дни обаче вместо да синхронизирам пулса си с бавното туптене на напечения асфалт и да премрежвам поглед в пълен покой, аз изживявам десетки съдби. Романите на Катерина Хапсали – „Сливовиц“ и „Гръцко кафе“ улавят ръцете ми и ме повеждат из криволичещите пътеки на истории, които ми се струват едновременно прости, близки и човешки, и магично-митологични.

Не бих се опитвала да поставя двете книги под общ знаменател, вяка една от тях е завършена, пълнокръвна творба, дишаща и развиваща се самостоятелно. От друга страна, и двата романа те принуждават да ги преживееш, да се вглъбиш в тях, да ги почувстваш, чрез сетивата на разказвача. Езикът им е богат, плътен, наситен. Форматът им не е линеарен. Тези произведения доказват максимата, че не е важна дестинацията – развръзката, разплитаща стегнатия възел на сюжета, а пътешествието – разходката из един музей на битието, в който се спираш при всеки експонат, за да чуеш историята му, да го осъзнаеш и припознаеш.

В „Сливовиц“ главната героиня събира парчетата от себе си след една отровна любов и преоткрива човека в огледалото. На пръв поглед една добре отработена формула, която обаче се отличава с майсторска изработка. Романът представлява изследване на личността чрез миналото и настоящето, чрез взаимоотношенията с близките и себе си, чрез разговорите с белия лист (или по-точно – с празния екран), отдадени приятели и случайно открити непознати, които се оказват толкова близки до душата. „Сливовиц“ говори за борбата със себе си и за себе си. Разказва за терзанията, които човек изпитва, борейки се да надмогне собствените си пороци – били те саморазрушителни навици или умишлена, целенасочена слепота, опитвайки се сам да извлече отровата от вените и битието си. Следвайки пътя на главната героиня, четящият се взира и в себе си, припомня си собствените си контури, бива подтикнат отново да се вгледа навътре към до болка познатото Аз, което настоява да бъде преоткрито. 

От своя страна, „Гръцко кафе“ е един родови епос, който преплита в себе си настояще, минало и митологично. Романът е опитът на една майка да съхрани и подари на своята рожба съдбовната нишка, която го е довела на този свят, като по този начин недвусмислено показва неизбежността на съдбата и неразривните зависимости между всяко едно събитие, което я изгражда. В „Гръцко кафе“ главната героиня – млада майка, преминаваща през катаклизма на смъртта на своя съпруг, е принудена да погледне отвъд илюзиите, към гладкото чело на истината, за да се запознае отново с вече познатия свят около себе си. Творбата говори за многото лица на едно и също съществуване, като успява да впише магията на мита и родовия фолклор в (не)обикновените битки на ежедневието. 

Общото между двата романа е тяхното пивко, жизнеутвърждаващо действие. Те напомнят с мъдра усмивка, че страданието не е константа, а напротив – подобно щастието, е сезонно явление в човешкия живот и подканят четящия да изпие всяко питие, поднесено му от Съдбата, смело, с белееща се риза, въпреки кървящите душевни рани, с магията на мистичното минало и опияняващото обаяние на необозримото бъдеще.   



2019-08-30 | Прочетена: 99