Сидхарта - Херман Хесе

Разказвачи на книги

Марина Михайлова | 2019-08-30


Аз съм като всеки читател на 21-ви век – преди да започна нещо, каквото и да било, първо го проверявам в интернет пространството дали си струва.Това важи за всичко – хора, книги, дрехи и прочие. Така се лутах известно време в широко популярната фейсбук страница – „Какво четеш...”. Там се доверих на експертното мнение на различни по пол и възраст читатели, които определиха въпросната книга като „живототрансформираща”. Еее, как да устои човек на такова прилагателно – притегателно.  Без много размишления се хвърлям в дебрите на читанка.инфо, където откривам повестта на Херман Хесе – „Сидхарта”. 

Още тук искрено признавам, че поне до предпоследната глава не можех да произнеса, камо ли да запомня, заглавието на четивото си, но това си остава името на главния герой, чийто живот проследява книгата. Сидхарта от санскрит означава „този, открил смисъла на съществуването” и в интерес на сюжетната линия трябва да уверя неверниците, че той наистина го прави – открива покоя, вселенската стойност, истината за всичко и всички. Книгата е публикувана през 1922г., в Германия и почти 100 години по-късно, на поне 1000 км разстояние, тя попада при мен –  няма случайности. Друго определение, на което обърнах внимание в социалните мрежи, беше, че това е книга за „очакванията, незадоволения дух и търсещата човешка душа”. И понеже на 20 години не си нищо друго, освен незадоволен и търсещ, очакващ и искащ, реших, че няма по-подходящ момент от сегашния. Оказва се, това е и една от основните философски идеи на книгата – че минало и бъдеще не съществуват, защото: 

Водата тече, тече непрекъснато, но все пак е винаги тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова във всеки миг.

Не само този цитат преписах в тетрадката, пълна с редове от различни  книги. Цялата повест, сама по себе си, може да бъде изваждана на откъси, защото всеки ред е някаква сентенция, прозрение, въпреки че според Сидхарта истинската мъдрост не може да бъде предадена чрез думи (той им няма доверие), а трябва да бъде изживяна, изстрадана, изскубната от обятията на живота. Затова младият самана, роден брамински син, прекарал години в отшелничество, отказва да приеме учението на великия учител – Гаутама Буда, и тръгва да търси своя път и да познава най-непознаваемото – Себе си.  

„Човек, който търси истински, който истински желае да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който го намереше, би могъл да се съгласи с всяко учение, с всеки път, с всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, дишаха божественото.”

Пак да остана честна на себе си – почти през цялото време бях леко резервирана към този Сидхарта, който знаеше само да чака, мисли и пости.  За мен човек, непознал истинската любов, няма как да претендира, че може да се лиши от всяко благо – било то материално или такова, осигуряващо душевен покой. Също така му съчувствах, защото смятах, че няма да познае живота на обикновените (хората деца както ги нарича той); да усети техните страсти, пагубни желания и неизразима любов. Онази, която те кара да захвърлиш всичко и да се втурнеш да преследваш скъпия човек, не защото е разумно или ще те доведе до някое върховно прозрение...Мисълта ти просто не допуска друг възможен вариант, освен този да тръгнеш след него (любимия, пътя, пламъка) или пък ...нея (целта, страстта, властта, любовта).  Мислех, че той ще си остане съвършеният отшелник, готов да се откаже от всичко и всички, за да извиси духа си и да открие онова изначално Аз. И дори невкусил даровете на живота, ще трупа мъдрост за него. 

Да, ама не. Търсейки, Сидхарта изпада в „ душевната болест на богатите”, открива любовта, заровете, уроците на реката („Вървиш надолу, човече! – реката също върви надолу, носи се все надолу, но въпреки това припява радостно.”); открива и сина си, и безброй многото лица, които всеки крие в себе си. Иначе казано – че не сме просто черно-бели образи,  само лоши или само добри.  Разбира, че колкото и да искаш, с колкото и чисто намерение да копнееш да предпазиш някого, не можеш да предотвратиш и най-малката частица от съдбата му. Сидхарта – брамински син, прилежен самана и търсещ, ненаситен дух изпада в онова, с което експертите оправдават всички недъзи на нашето поколение – че сме пренаситени, че някой ни е дал всичко и затова нямаме мотивация да пожелаем нищо, ама нищичко. Просто консумираме живота, без реално да го живеем.  Често сме изгубени, без посока („като корабокрушенец, изхвърлен на брега”) търсещи, но ненамиращи.  Но и в това състояние, отправено наникъде, Сидхарта открива смисъл – ние просто сме на път, скитаме. 

Това наистина е история за търсещата, ненаситната за знания душа, но едновременно с това – за вече-нищо-правещата, пренаситила се, изконсумирала-всичко душа.  Едно пътуване към себе си, което малко или много (зависи от вас) запознава читателя с някои от основните разбирания на будизма за човешките прераждания и есенцията на  съществуването. 

Въпреки цялата, стаена между редовете, мъдрост, не мисля, че имаше изречение, което да трансформира живота ми, но ще приема като Сидхарта, че думите могат да бъдат лъжовни, така че трябва да следим дейстивята. Може някъде, в някое следващо „сега”, тази книга да има явен отпечатък върху постъпките ми. И все пак...съвсем в началото на текста се споменава, че „душата ти е целият свят” („Смисълът и същността не се намираха някъде отвъд нещата, а бяха в тях, във всичко.” ). Учил се от най-мъдрите, Сидхарта открива това и за себе си, защото всичко и всички могат и са в самия него...а в нас също.

Това ми дава свобода за мислене, обичам такива книги, които оставят нещо и за теб, не си казват всичко. Сигурно всеки прочит ти носи нещо различно – лично, специално, само за теб. 

„Повечето хора са като падащо листо, което се носи и върти из въздуха, и се люшка, и пада на земята. Но други, те са малцина, те са като звезди, вечно вървят по пътя си, вятърът не ги достига, те имат вътре в себе си свой закон и път. „



2019-08-30 | Прочетена: 125