КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

За иконите, които не горят...

Критични вибрации | Елка Няголова

Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме.

Обреченост Дуфев...Ако за писателя словото е кръст, но и свето Възкресение, то за всеки народ облеченият в слово поклон към неговите духовни първенци е онази необходима литургия, без която камбаните напразно биха били, а те – народите, биха вървели слепешком през историята си, не осъзнавайки величието и падението си, слепи и глухи без своите водачи. Защото, както казваше Бодлер: „Всяка литература има по един брегови фар”, но и всяка национална история – също, бих допълнила. Такъв фар с чиста и неподправена светлина – пробиващ мъглите и съмненията, е Апостола. Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме. Светият Мъж – с главна буква, който не е светец, но пред когото българинът е готов да се прекръсти. Единственият, може би, който е опазен от нихилистично обругаване и развенчаване след смъртта му. Но не беше опазен за живота!
   Естествено е, че фар с такава силна светлина заслепява, изгаря очите. Затова навярно и не всяко писателско перо дръзва да го опише. Преди години англичанката Мерсия Макдермот се поклони в словото си пред великия ни съотечественик, като твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, защото имали Апостола. Писателска хиперболизация, разбира се, но искрена и импулсивна. Малко по-късно се появиха и редица текстове на  Хайтов, който страдаше от мистерията около неговия гроб. Отпечатано беше в една престижна поредица на издателство „Захарий Стоянов” и тефтерчето на Левски с тези ужасни за нашата национална съвест четири въпросителни след думата „народе”...
   Книгата на Константин Дуфев, която разлиствате сега, уважаеми читатели, не е първи опит на писателя в тази тема. Обаче – уви! – е последен. Преди „Обреченост” Дуфев издаде още няколко творби за Апостола: „Обречени на безсмъртие” – 1976 г., „Безподобният Апостол” – 1987 г., „Апостола пита: „Народе????” – 2002 г., киноромана „Българският Христос” - 2004 г. Той не успя да завърши романа за Левски „Обреченост”, при все, че не за първи път гледаше с незащитени очи към този мощен национален фар. Рано отишлият си, щедро надарен поет и приятел Йордан Кръчмаров имаше такъв стих:

„...Вървя и мисля: как да гледам слънцето –
през  тъмни очила или направо?
Ако очите си внезапно изгоря,
дали някой ще признае, че съм правият?...”

   В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психологическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ, Левски и другите апостоли на национално-освободителното ни движение, Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците-еволюционисти, Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството”, без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството. И това, че не виждаме обвинителния писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума „Народе????”
   И преди К.Дуфев е топил перо в епохата на Възраждането ни. Навярно неговият дряновски корен му е диктувал избора. Навярно чистата му и патетична душа, приела и наивитета, и възторзите на рисуваното време, е добавяла към този избор. Какво ли? Може би, непримиримото търсене на трудния отговор на въпроса „Защо?” – въпрос, съпътстващ всеки кореспондент по неговите маршрути... Коста Дуфев беше мой колега в бившия, в славния в.”Народна младеж”, където се учехме не просто да пишем, а да разбираме първо човека срещу нас. И дори, когато натрупа опит и книги зад себе си, Коста си остана оня любопитен и любознателен за живота и за Човека кореспондент. Един кореспондент на Душата. Какъвто е, впрочем, всеки писател по призвание.
А може би изборът на герои е част от дарбата на писателя, както и изборът на приятели е част от дарбата на човека... Знам ли... Да посегне към Левски обаче, знам, че може не просто одързостеният, а и оня, чиято житейска философия е натрупана след нафората на собственото пречистване и духовна извисеност. Защото Апостолът не е светец, но е икона...
   При една среща в Скопие в навечерието на 24-ти май получих вълнуващ подарък: един от водещите и на почтена възраст поет на днешна Македония ми рецитира на чист български език „Не плачи майко, не тъжи, че станах ази хайдутин...” Разбира се, още при първите думи неудържимо се разплаках. А той, след като завърши, добави: „Това беше Свети Христо Ботев. За него и за Свети Васил Левски може винаги да се плаче...” Въпреки църковния канон не го приех за светотатство. Навярно, защото към чистотата на такова име като Левски, към извисените му общочовешки идеи,  не може нито нещо да се добави, нито да се отнеме. Но заради тези, след нас, трябва да се напомня. Това е направил и Константин Дуфев, потърсил с перото си Апостола – нравственият пътеводител на нашата национална свобода и на народа ни...


2009-02-18 | Прочетена: 1686