ЗА ХРАБРОСТТА ДА СИ НЕЖЕН - Димитър Милов

Прeдстaвяме Ви

Божидара Димова | 2019-09-05


Димитър Милов е роден на 18 февруари 1953 г. в с. Тополница, община Дупница. Завършил е бизнес администрация в НБУ и международни икономически отношения в УНСС. Автор е на поетичните книги: „Мъжка постеля”, „Тризъбец”, „Поетично букварче”, „Шепот на тополи”, „Кални бани”, „Чудото, наречено живот”, „Избрани илюзии”, „Небесна трапеза”, „Сълза за ангела”, „Благовещение”, „Четирилистни иронии“. „Нежна съпротива“ – избрана лирика, е дванадесетата му стихосбирка. Превеждал е грузински, руски, молдовски, унгарски и персийски поети. Негови стихове са превеждани на руски, грузински, словашки, френски, румънски, турски, арабски и други езици. Съставител и редактор е на редица поетични антологии.

Носител е на „Златното перо” за 2005 г. от Съюза на българските журналисти и на редица национални литературни награди, сред които „Георги Братанов” – 2009 г., „Димчо Дебелянов” – 2010 г., „Божидар Божилов“ – 2013 г. и на „Златен век“ –  2018 г. на Министерството на културата.

Работи като изпълнителен директор на фондация „Читалище-1870”, която издава най-дълголетното списание в България „Читалище”, на което е зам.-главен редактор. Близо пет години е бил старши специалист – култура в Столична община – район „Средец“.

Член е на СБП и СБЖ.

Повече от 18 години е ръководител на Литературен клуб при Културен център „Люлин”.





Г-н Милов, преди да говорим за Вас като поет, ми се ще да поговорим за изкуството на превода, защото той винаги остава някак в сянка, а е истинско изкуство да представиш автора, запазвайки го от лична намеса. Да съхраниш неговия дух и послания, поставяйки ги в нежната рамка на собственото умение за римуване на думи. Съставител сте на антология с грузинска поезия, като Ви се е наложило сам да откриете своите автори и да преведете творбите им, за да стигнат до нашата публика. Това определено е било предизвикателство. Какво открихте в тази древна страна за себе си?

Бях изпратен в Грузия от СБП по договор на разменни начала за три месеца. Наложи се да уча езика, да се запозная с председателя на техния Съюз на писателите и сам да открия своите млади автори, защото такава беше задачата – да бъдат на възраст до 40 години. Николай Кънчев вече беше превел класиците. Зарових се в източници на различни езици, избрах своите автори и се срещнах с повечето от тях. Последваха преводите. Осем от тях влязоха в годишния доклад на Съюза на грузинските писатели. Доколко съм бил прав в избора си говори и фактът, че един от тях впоследствие беше номиниран за Нобелова награда за литература. Преди него е бил номиниран Отар Чиладзе, превеждан от Николай Кънчев, с когото гостувахме в дома му заедно с Федя Филкова. Дато Маградзе е набор 1962 и се питаха как такъв млад човек ще представя грузинската литература в чужбина, малко му е рано. А преди две години беше номиниран за Нобел, беше министър на културата, беше в парламента, автор е на текста на сегашния грузински химн. Една от поетесите в антологията – Маквала Гонашвили – три мандата е председател на Съюза на грузинските писатели. Издадоха книги, пиеси, които се играят в театрите в страната.

 

На връщане от този престой, в Москва искат от Вас интервю от „Советская култура” и между многото въпроси Ви задават и политически въпрос? Това не е типично?...

Да, между всичко друго ме попитаха какво мисля за отношенията между Горбачов и Рейгън и ако бих могъл да дам съвет, какъв би бил той. Аз, разбира се, казах, че не се интересувам от политика, но би било чудесно, ако двамата се срещнат до 2-3 месеца и поговорят за тревогите на света. След 3 месеца те наистина се видяха в Рейкявик и беше историческа среща. Може би някак съм предусетил това?!...

 

Това е чувствителността и интуицията на поета. Освен грузински поети, сте превели и персийски, което е такава рядкост в нашата история на превода, че респектира. Това как се случи, не е ли било дързост? 

Превел съм четирима персийски поети в четири томчета с избрани стихотворения. Сред тях е Бахар – кралят на персийските поети. Не знам фарси, но се срещнах с четири студентки по иранистика, които направиха дословните преводи, а след това бяха моите поетични: на Нима Юшидж, на Саади и Парвин Етесами, чиито 2000 стиха преведох за един месец./!/ Спях по 3 часа на денонощие. Културният аташе на Иран у нас г-н Шафаи настояваше това да се случи в такъв срок, защото мандатът му изтичаше. Никой друг не прие задачата, защото казаха, че им трябва година или поне няколко месеца. С Иван Есенски преведохме и съвременния ирански поет Сухраб Сеперхи и последваха официални премиери на преводните книги в НДК и Националната библиотека при голям успех. Ще се изненадате, че преведох и десетина унгарски поети, сред които и невероятния Михай Бабич, който сравнява любимата с ваза, когато тя се оглежда в огледалото и сваля шнолите от косите си. Ето как завършва стихотворението:

„Ти, където и да ходиш, със наслада 

въздухът се пълни, става фин изцяло. 

Като ореола на светец припада 

облак светлина над твойто тяло.


Пламъкът в камината се лудо мята,

на стената и часовникът засича,

гордо ти пред огледалото когато 

бялото си тяло бавно разсъбличаш.“

 

Все пак поводът за срещата ни е Вашата поезия. Това са 12 поетични книги, няколко национални награди, признание на гилдията и четящата публика. Участвате в международни срещи и четения. Ако трябва обаче да изберете само едно свое стихотворение, което да бъде включено в световна антология, кое ще бъде то?

 

ВАРИМ СЪС МАЙКА МИ РАКИЯ

във тази есен тъй кахърна.

Кахърен съм и аз самият –

не мога лятото да върна.


Варим със майка ми ракия,

жаравата е огнен дансинг,

а пламъците – люта сприя

играят нестинарски танци.

Варим със майка ми ракия,

на джибри се разнася мирис.

Какво ли ново ще открия

под слънчевия златен ирис?


Варим със майка ми ракия,

налива градус бяла нишка.

Но как съдбата да опия

с една синджирена въздишка?


Наздравица ще вдигнем скоро

за есенната щедрост ние...

Не ще се този миг повтори –

варим със майка ми ракия.

 

/бел.ред. рецитира го, а чух поне още 20-30 стихотворения – лични, на класици, на чужди поети. Боже какъв ден!/... Преведоха го на македонски, на сръбски, един композитор написа музика по него. Нали сме балканци!

 

Великолепно е и сигурно е свързано с родното Ви село Тополница, Дупнишко?

— Да, имам цяла книга „Шепот от тополи”, а любимото стихотворение на тази тема е:

 

Неделя в Тополница 

Баирът с кончето и църквата отсреща –

това ми е неделният пейзаж... И знам,

че боговете тук през седем дни се срещат.

И моят ангел в радостта си не е сам.


Танцува кончето с неделната си сянка

под химните на тържествуващи щурци.

А църквата преди следобедната дрямка

съзира нови ореоли и светци...

Сега стоя, какво ли не до днес изпитал,

пропит от шестмилиардната вина.

Извън пейзажа съм сега – достоен зрител,

преди да се превърна сам във светлина.


Сега събирам сили – работа ме чака,

ще трябва и на делника кураж да дам,

На заблудения ми брат – в ръцете факел,

да освети душата своя като храм.


Сега готов съм вси стихии да посрещна,

щом порива и вярата са ми в кръвта...

Баирът с кончето и църквата отсреща,

с които почва и завършва вечността.

 

Селото е на 50 км от столицата, близо до яз. Дяково и си ходим всяка събота и неделя. То е в ниското, а нашият дом е на баир, по който правя подпорни стени, а къщите са накацали като във Велико Търново. Отсреща е Рила и това е усещане, като че си в рая. Там всичко е вълшебно. Нещата се случват внезапно и магично. Излизам за сутрешното кафе, виждам кончето как танцува и се случва всичко стихийно, дори бих казал бедствено. Връхлита и утолява жаждата да излееш това, което носиш в себе си. То стои у теб и трябва да излезе, да се осъществи, да оживее и остане така – завършена форма на един миг от чувства, картини и думи. Например връхлита ме мисълта „Не всичко в този свят е мимолетно” и започва да ме тормози, тормози някак есенно, докато не се излее в „Настроение”. Просто се излива наведнъж! Да го мисля? Не! Не! Боже!...

 

За мен е странно, че има автори, които пишат всеки ден, дисциплинирано и акуратно. Може ли да се пише без вдъхновение. То не ни съпътствува ежедневно и ежечасно. По-скоро идва на приливи и отливи. Понякога няма и дума, понякога е лавина. Как може да се съхрани вдъхновението към живота, към любовта, към думите?

Страшно би било, ако чувството е препарирано!!! Когато става въпрос за вдъхновение, си спомням стихотворението на Висоцки „Муза”. И аз написах стихотворение с такова заглавие. Рецитирах го на една балканска среща в Кърджали и усетих отзвука му. 

 

„На въздуха не му достига въздух”?

Да, има периоди на натрупани мълчания, след които има изригвания. Това са споделяли с мен и Николай Кънчев, и Янко Станоев, а и Павел Матев има такава стихосбирка. Важно е „Бяло видело да видим!”...

 

 

Сега ще използвам Ваша мисъл: „В таланта си той трудно се побира”...  Съставител сте на томчето с хумор и сатира на Радой Ралин по бащина заръка към Кин Стоянов, написали сте забележително стихотворение в памет на Ал. Геров, прочетено от Валери Петров? Съставител сте на Детска енциклопедия в стихове и на Българска история за деца. Изненадите продължават в различни посоки, май времето няма да ни стигне дори да изброяваме?

Срещата с Кин Стоянов беше в „Народна култура“. Той беше отишъл при директора на издателството Иван Есенски, който ми позвъня по телефона и когато пристигнах, Кин каза, че е по заръка на Радой – Ива Николова да подбере поезията, а аз – сатирата. С Радой се знаехме и често се засичахме пред Народната библиотека или на спирката на хотел „Плиска”. Веднъж поиска моя книга и аз наистина носех такава по някакъв повод. Надписах му я с думите: „Няма той да е Радой,/още повече пък Ралин,/ако днес не хапне бой,/утре пък - похвали!”.  Що се отнася до Александър Геров, бях на погребението му и после се видяхме група писатели. След два-три дни, на премиерата на Велин Георгиев, на нашата маса дойде Валери Петров и спонтанно му дадох да прочете стихотворението, което току-що бях написал в памет на Ал. Геров и носех в сакото си. Той го прочете и вместо мнение поиска думата. Каза, че иска да прочете нещо. След като свърши, имаше 5 минути ръкопляскания. След тях Валери каза кой е авторът. Разбира се, чувствах се притеснен. Но мисля, че това е едно от най-хубавите ми стихотворения: 

 

Небесно щастие

 

                        На Александър Геров 


От нас избяга... И в небесния си кът

със слънчев лъч ще пишеш звездните си стихове.

Но само ангелите там ще ги четат,

под сянката на райска ябълка притихнали.


Впил поглед в топлите Тамарини очи,

полегнал на възглаве облачно и бяло,

ще ѝ разказваш ти, че още ти горчи

от питието на жестоката раздяла...


По калдаръмите на млечния ви път

ще се разхождат в унес влюбени сърцата ви.

И Геровите рими нежно ще звънят –

камбанки в рая, закачени на вратата.


И цвят на зарзали върху ви ще вали,

когато седнете на масата за обед –

ще носят светъл мед небесните пчели,

а ангелите – пълни менчета със обич...

Със огън от жарта на ярките звезди

отново ще припалиш ти една цигара,

щастлив, че твоята вълшебница Тамара

до дясното ти рамо тихо пак седи...


Далеч от спомена за земния ни грях,

далеч от ромона на земните ни грешки,

до късна вечер с Господ ще играеш шах –

звезди ще местиш вместо пешки...

 

Вие прекрасно владеете римата и ритъма, а приемате ли т. нар. бял стих?

Имам такова стихотворение – „Разговор за поезията”, а поводът беше реплика на Паскал Андонов – „Стига с тоя ритъм, с тия рими!...” Аз мисля, че този избор зависи изцяло от вътрешната нагласа на човека. Например Николай Кънчев има неподражаеми, жестоки рими в стихотворенията за деца, а свободният му стих е наситен с толкова философия, мъдрост, поезията просто блика. Никога не бих ги противопоставил. Добър пример са Федя Филкова, Калина Томова и др. Бедата е, че няма литературна критика. Вместо това има противопоставяне между съюзите, а литературата е една.

 

Над 40 стихотворения са посветени на Вас от различни автори – наши и чужди. Това означава, че умеете да общувате със себеподобни или както казват руснаците „Поэт поэту говорит...“ Може ли човек да е истински поет, ако не е поне малко бохем?

Изключено. Написано е „Животът ни е кръчма, а няма празен стол...” Ето тук е моментът да отговоря какво отнесох като спомен от Грузия – там поетите пият вино в рогове и в тях сякаш е уловено слънцето. Така се роди и стихотворението ми за роговете в светлина...

 

А имат ли поетите място в политиката? 

По-скоро политиците трябва да се допитват до тях.

 

Плашещо или вдъхновяващо е да имаме толкова поети на глава от населението?  

Това е пълноводие, но няма истинска критика, която да посочи новите имена, да ги извади. Например една Ники Комедвенска, Елена Денева… Маргарита Петкова и Камелия Кондова вече са утвърдени имена.

 

Мария Лалева, Добромир Тонев..

Страхотен поет. Ето и актьорите Иван Налбантов и Йорданка Кузманова също пишат, Вели Чаушев взе и награда на Съюза на българските писатели. Аз съм редактор на книгите на младите поетеси Кристиана Добрева-Станкова и Милена Николова от Сливен и съм много обнадежден. Има много силна женска поезия. Друга е женската чувствителност, по-фина е.

 

Силна посвоему е тази „Нежна съпротива”?

 

 „...щом нямаш сили да си слаб...”

 

 



2019-09-05 | Прочетена: 302