Последният гладиатор на българския Монпарнас

През годините

Валери Иванов | 2009-02-22


Иван ПейчевЛитературно-критическият очерк "Последният гладиатор на българския Монпарнас" /Изд. "Български писател"/ за Иван Пейчев - едно от най-противоречивите имена в българската култура - вече е факт на книжния пазар. Силно противоречивата и ярка личност на Иван Пейчев и неговото творчество са перманентно предизвикателство за всеки следващ изследовател. Още с първите си стъпки в поезията Иван Пейчев е белязан като неблагонадежден в очите на властта. В годините на цензура това е пагубно за твореца, който до края остава някак неразбран - за жалост, защото той е автор на едни от най-съвършените български стихове. Монографията реабилитира от съвременно гледище и прави Иван Пейчев по-познат и на по-младите почитатели на нежното слово, защото обичан или отхвърлян - той е поет с уникално харизматично въздействие върху развоя на българската литература
   Вероятно и днес поетът щеше отново дълбоко да изстрадва противоречивата нова епоха, недолюбван от бившите “свои” и настоящите “нови”… През последните 50 години ембарго за публикуване и обреченост на мизерия от предишните и днешните кариеристи тегнеше над видния Константин Павлов… Големият български поет Христо Фотев, духовен приемник на Иван Пейчев, в крайна сметка също си тръгна дълбоко наскърбен от управляващите и обществото, както първоучителя си:


КАК ИСКАМ ДА НАПИША ПАК...
                  На Иван Пейчев

Как искам да напиша пак
"кога ще тръгна"!
Да изрека отново тия думи
с провинциално юношески устни!
С оная тъй жестока и невинна,
и нежна интонация на предано,
отчаяно момче... Кога ще тръгна?
Из тия пусти улици – тъй тесни.
Опровергани от сияйно-тъмното
движение на кораби...На кораби
приличаха жените, а животът ми –
на хаотично-празнично
пристанище!
Вселената се взираше в очите ми,
тъй жадна за детинско милосърдие.
Смъртта бе тъй далечна и безименна.
Лъжата я загатваше единствено
със буржоазно достолепие...
Наистина
кога ще тръгна?
О, кога ще тръгна?

Мълчание над моите далечни
провинциално-юношески устни!
Как искам да не зная, че отдавна
съм тръгвал – че пътувам непрестанно,
че си отивам, че мечтая може би,
да се завърна пак, но всички кораби
и влакове жестоко ме обсебиха!
Не позволяват никакво завръщане!
Жените с непрестанно и убийствено
присъствие са по-далеч от всякога!
И верността ми си отива сигурно
с оная все по-глуха интонация
на предано момче... Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това – кога ще тръгна?

/Христо Фотев/

   На 9 юли т.г. се навършиха 33 години от кончината на Иван Пейчев, комуто културната общественост на България и Европа трябва да бъде признателна. С изваяния си живот, ритуализирал правото на човека да отстоява духовната си независимост, той трасира пътя ни към модерния свят и към най-хуманните образци на съвременната Цивилизация. В пантеона на националната литература за този непобедим гладиатор могат да бъдат изписани словата, които стоят под бюста на шотландския поет и патриот Том Кетъл, загинал през 1916 г. на фронтовете на Европейската война: “Не умря за едно знаме, нито за един крал, нито за един император, умря за една мечта!” /същата година се ражда Поетът/… или парафразата на откривателя Томас Едисон /1847-1931/ за музиката в операта “Бохеми” на великия маестро Джузепе Верди: “Човек умира, правителствата се сменят, но поезията на Иван Пейчев ще живее вечно!”
   Дали най-после се сбъднаха мечтите на българската бохема? Дали поколенията разшифроват ясно посланията му? Да бъдем истински европейци, по-щастливи, по-добри и по-справедливи, да се обичаме повече… след бурите…


2009-02-22 | Прочетена: 1818