Иван Методиев

Избрана българска поезия

Иван Богданов | 2019-09-13


Коланче

Мама имаше рокля. С червено коланче.

Захапа коланчето

и клекна да плаче.

 

Защо плачеш мамо? Дума не каза.

Продаде си роклята,

масълце ми намаза.

 

Всичко мама продала,

пък коланчето не продала.

И намерих си майката като прилеп заспала.

 

И завиха я мама с дъбово одеяло.

И превърна се мама

в едно камъче бяло -

 

и го ритнах, че някак обиден му бях...

Но нали ми е майка,

в джобчето го прибрах.

 

КОЙ БИ

 

Кой би могъл така да съчетае

лукавството с детинската наивност?

Тя себе си желае да излъже,

но иска първо аз да й повярвам.

 

Усмивката й, устните бъбриви,

ме карат да изпитвам странна жажда.

Бедрата й, притиснати капризно,

са промисъл за юлската природа.

 

Тя цялата е радост, но защо ли

внезапно радостта я натъжава?

Къде ме води този стръмен поглед?

 

Аз смътно подозирам, че отдавна

тя знае пътя, сякаш смърт е пила.

Тя иска не да помни — да забравя.

 

 

***

Не ще проникне никой в същината,

Ако в душата си не се е врзял.

Две капки от живота съм видял -

Една в очите му, една в дъгата.

С богатствата на просяк съм дарен

И вечно търся хубост в грозотата.

Скърбя, ала за радост съм роден.

Лъч истина откривам сред лъжата.

Ако е малко черен моят стих,

Виновна за това е светлината.

Аз сам съм извора, от който пих.

 

ВЪЛЧЕ

 

Страшен глад настана.

Проскимтя вълчето.

В скутите на мама

блъска си нослето.

Мама няма мляко.

Капка кръв му даде.

После го облиза.

После го изяде.

- Без да искаш, мамо,

направи го, нали?

Спри да виеш, мамо,

хич не ме боли!


ЗАЙЧЕ

 

Мама още няма три. Куклата приспива.

Като куче изведнъж

куклата завива.

 

Пули се към мама тя - все по-грозна става.

Мама тъй я хваща страх,

че се напикава.

 

Мокра в ъгъла скимти - нищо не разбира.

Казват й - мълчи дете,

майка ти умира.

 

Тихо, не плачи дете - ще ти купим зайче!

Мама още няма три.

Мама спря да плаче.

 

Зайче ще си има тя - как се радва само.

Няма мама на кого

 

да прошепне “мамо”.

 

ДА СЛУШАШ

 

Да слушаш как в следлетните мъгли

във капки се сгъстява светлината,

не е ли хубаво - шуми навън липата

и колко е щастлива, че вали.

 

Потръпва ожаднялото дърво,

разлива се над улиците сиви,

превръща се в дихания горчиви

и сякаш в още нещо, но какво?

 

Едно листо край погледа кръжи

и с тънък звук денят се разпилява.

Петна от въздух... Вятър ли повява

в черупките на нашите души?

 

Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.

 

 

 


Иван Методиев Маринов

Роден на 13.09.1946 г. в София.

Завършва химия в СУ "Св. Кл. Охридски" през 1970 г.

Работи в Института по почвознание (1973-1982), в издателство "Български художник" (1982-1983). През 1983-1991 г. е редактор в отдел "Поезия" на сп. "Септември" (после "Летописи").

Публикува стихове от 1973 г.

Издател, редактор и идеолог на сп. "Нава" от 1990 г. - издание, свързано с търсения в областта на кратките поетични форми.

Син е на учителя-писател Методи Маринов.

Поезията му е опит за разкриване на философските и екзистенциални проблеми, пред които е изправен съвременният човек.

Творбите му са преведени на над 20 езика.

В началото на юли 2003 г. след кратко боледуване Иван Методиев заминава на почивка в Пиринска Македония. В местността Лошин на р. Места близо до Добринище на 10 юли 2003 г. преминава по своя брод отвъд тишината.

 


2019-09-13 | Прочетена: 295