Бианка Габровска - една талантлива поетеса

Прeдстaвяме Ви

Спаска Попова | 2019-09-30


Тя си тръгна! Не можа да пребори болестта, въпреки че по професия бе лекар. Отскубна се от нас сякаш на шега и ни остави разплакани цветя - своите стихове, в които дълго ще се вглеждаме. 

Бианка Габровска живя за любовта. За нея тази магическа вселена бе устрем, мечта, молитва и благослов, нерядко обаче и присъда. Нежната й виталност често се пречупваше от незаслужени думи или постъпки. Ала душата й намираше сила, за да се извиси. Отново и отново се издигаше, за да съзре света пак добър и чист, мил и усмихнат. Животворящ, а не убиващ, каквато бе самата тя.

С изключителния си талант Бианка остана да лети и след смъртта си. Просторът на душата й още тича в нейните шлифовани стихове. Дарбата и уменията ѝ са на такава висота, че могат да бъдат уроци за пишещите.

Бианка Габровска не се умори да обича и да се раздава. Нейната принадлежност към света бе светло и мъдро пътуване. Любовта ѝ бе вълшебна и несвършваща. Вероятно затова и я приех като "жрица на любовта".

Как можеш да наречеш някого мъртъв, само защото вече го няма сред нас? Ако виждаш топлите му очи и чуваш гласа му,  значи той не си е отишъл, а е все така с теб, до теб.

Бианка ни завеща толкова много спомени, прегръдки и обич, че времето няма власт над нея. Тя успя да се извиси над него с написаното и остана. Защото, когато си присъствал ярко, продължаваш да грееш, макар и фактически вече да си незрим. 

Бианка Габровска бе ангел, който ни учеше на добро. Любовта ѝ бе жадна и дълбока, а в мъдростта ѝ се оглеждаха мечтите и надеждите ни. Стиховете й са гордите пътища на един силен дух, за когото разделите бяха неотменна част от живота.

Затова и не мога да приема, че вече я няма. Със своя живот и с философията на творчеството си тя е стъпка, начало, нов етап в пътя към небесните висини, където всичко е спокойно, чисто и бяло.

Такава и ще я запомня - птица от гнездо, което чака...





БЕЗ ДУМИТЕ


Не ме разпитвай днес защо мълча.

То не остана нищо за приказване...

Задавах си въпросите сама

и търсех отговорите напразно.

А думите се втурваха в нощта –

нечакани, стремителни, тревожни...

Опитвах се чрез тях да разбера

дали е обич. И защо е сложна.

Но стигаха до другата стена.

През тебе преминаваха нахалост.

Не срещнали протегната ръка, 

се връщаха – сломени, жалки, кални...

А после се разпадаха сами,

неприютени, хвърлени зад борда.

Мълчанието в мен се приюти

и върна ми разронената гордост.

Бездумна съм... Така ми е добре.

Днес ти говориш, може би, уплашен.

Как исках да ти подаря море!

Сега ти връщам недопита чаша.


БЕЗКРИЛИ


Не ми поднасяй думите на глътки.

Ще се загубим в сивата тълпа.

Ръцете ни, сковани за прегръдка, 

висят до нас – пречупени крила.

А някога събирахме във шепи

вълшебствата на цялата земя.

Във двоен мах докосвахме небето!

И как сега да полетя сама?!

А ти без мен ще можеш ли да тръгнеш

с товар от недоносени мечти?

Достигнали сме точка на замръзване...

И търсим огън – да ни разтопи

Седни до мен. Да съберем крилете.

Да ги зашием – даже да личи.

Да полетим. Да стигнем там, където

намерим пристан.

За да не горчи

 

БУРЯ


Прибирах си мечтите от простора,

когато вън ужасно притъмня.

И тресна гръм. Вратата се отвори.

Сърцето ми направо излетя.

Загубило нормалния си ритъм,

то хукна да догонва слепешком

остатъците жалки от мечтите –

отломки от един измислен дом.

А бурята вилнееше на воля.

Прозорецът се пръсна на игли.

Прекърши вятър гордите тополи

и почна много силно да вали.

Валя. Вилня. А после в миг притихна...

Закри се с облак леденият дъжд.

Прогизнали, мечтите се спасиха.

...И стана много тихо изведнъж...

 

СВЕТЛИНА


Тя спря на булеварда и погледна

луксозната прелитаща кола.

След кратките си Пирови победи,

на завет зад бронирани стъкла,

велможите, прегърнати по двама,

сред сложния житейски кръговрат,

напук на осъзнатите измами,

потънали във свой измислен свят,

как триеха сълзите си във лукса...

Продаваха мечтите за монети...

Изпълнени с една духовна пустош,

с илюзия, че – отразени, светят,

те гледаха със погледи безцелни,

сред ореол от лунна светлина,

как в шепи сбира пръснати шрапнели

една взривена от любов жена.


Бианка Габровска е лекар по професия. Пише от студентските си години. Има издадени 5 стихосбирки.

Живее и работи в гр. Пловдив.

Член на Дружеството но Пловдивските писателиот 2002 година, на Съюза на българските журналисти”, на Литературно студио „Младост“ гр. Пловдив, член на Съюза на лекарите-писатели и на Литературен кръг„Метафора”.

Има публикации във в-к „Марица“, в-к „Новият пулс“, в-к „Уикенд“, в-к „Ретро“, в страницата на Недялко Йорданов във вестник „Днес“ и др.

Награди: Носител на първа награда за поезия на фестивала „Поети с китара”, Харманли (1998); втора награда на конкурса „Ерато-2005 год.“, в-к „Уикенд“; втора награда за поезия в националния литературен конкурс за поезия в Нова Загора 2011 г.; трета награда в конкурса Литературен маратон на в-к „Литература и общество“ гр. Варна 2012 г.; Специална награда на конкурса, посветен на Добромир Тонев през 2012 г.; награда на конкурса „Наздравица за любовта“, проведен от Асеновградска община през 2014 г.; първа награда в конкурса „По стъпките на лятото“ 2012 год., организиран от сайта „Буквите“; първа награда в конкурса „Ний всички сме деца на майката Земя“ 2015 г. за стихотворение, посветено на Никола Вапцаров; Първа награда на конкурса „Зов за пролет”, 2016 г. и втора – 2017 г.;

Стихосбирки: „Орис“ (1998 г.), „Бяга любовта“(1999 г.), издание на списание „Плесница“, „Водовъртежен кръстопът“ (2002 г.) на ИК „Амида“ , „Ако се спра“ (2009 г.) на СД „Риф 08“ и „Любовта ми се подпря на прага“ (2013 г.), издание на Творчески фонд „Буквите“. „Когато любовта прекрачи прага” (2017 г.) е шестата книга на поетесата.


2019-09-30 | Прочетена: 796