Сивият град: Преплитане на реалности - Калина Иванова

Калина Иванова | 2019-10-21


Момичето с разноцветните очи

Радослав. Пет месеца по-рано. Текуща реалност.

 

Радослав въртеше в ръцете си плика и се чудеше дали да го отвори. Кой в тия времена изпращаше подобни писма. Все пак от години съществуваха къде-къде по-бързи и удобни начини за комуникация. Той остави плика на масата, избра бутилка хубаво вино от специалната си колекция, отвори я и си наля в елегантна стъклена чаша с високо столче. Беше доволен от живота, който водеше. Да, действително, налагаше му се да работи на две места едновременно, за да може да си позволи този начин на живот, но когато се върнеше късно вечер изморен, затваряйки след себе си блиндираната врата, попадаше в един друг свят. Този свят беше подреден изцяло по негов вкус и с удоволствие се скриваше в него от външния. Поддържаше перфектен ред в дома си, за да не губи и малкото си свободно време в чистене и подреждане. Неделите му бяха любими. Това беше единственият му почивен ден от седмицата и ако времето позволяваше, натоварваше парапланера си в колата, с радост изминаваше стотината километра до мястото, където можеше да го практикува и се отдаваше на хобито си. Живееше сам. За щастие нямаше кой да му натяква, че на неговите 32 години би трябвало да се замисли за по-сериозни неща като семейство и деца. В интерес на истината тази мисъл минаваше понякога през ума му, но той бързо я избутваше встрани. Подобни размисли не само нямаше да помогнат, а и имаше голяма вероятност да му докарат някоя депресия.

Всяка вечер с изключение на неделята, когато имаше време да отиде в някой ресторант, той си поръчваше от чудесната онлайн платформа, където едва ли не храната можеше да се помирише. Обичаше да изпробва нови блюда, а едно от предимствата на големия град беше, че човек лесно може да си поръча хубава и топла храна за вкъщи по всяко време на денонощието. Така че, докато пиеше първата чаша вино, избираше и подаваше заявка за вечеря, която пристигаше точно в момента, в който си сипваше втората. Днес реши да хапне нещо китайско. Екзотичните ястия имаха особено очарование и несравним вкус. Те, заедно с подбраното вино, се превръщаха в истински празник за сетивата. Харесваше му да опитва нови неща, а тук се предлагаха изключително разнообразни ястия.

Той маркира желаното ястие и след като натисна бутона ,,Потвърди“, отпи глътка вино. В този миг погледът му отново попадна на големия син плик на масата.

Странна история. Получи го същата вечер или по-скоро случайно го мерна през дупките на пощенската си кутия, когато се връщаше от работа. Ако не беше особеният му цвят, вероятно нямаше да успее да привлече вниманието му. Дори и да го забележеше, щеше да реши, че е сметка или реклама и нямаше да си направи труда да го извади. Но самият ярък цвят на писмото събуди любопитството му и той дръпна рязко вратичката на кутията, за да я отвори, тъй като от години не използваше ключа и пликът падна в краката му. Той го вдигна и го огледа. Беше истинско писмо, примамливо издуто, облепено с пощенски марки и адресирано до него. Още тогава се зачуди кой ли в днешно време ползва този допотопен начин за комуникация, след което го пъхна го в джоба на якето си, смятайки да го отвори след вечеря. Беше изморен и гладен и дори подобно необикновено събитие не беше в състояние да прекъсне ритуала, присъщ за него, в тази най-любима част от деня.

Изкачи стълбите до третия етаж на един дъх и влезе в апартамента си. Всъщност той не беше негов. Държеше го под наем и беше много доволен, че го бе открил преди малко повече от пет години. Намираше го за много добро попадение – току-що ремонтиран, с нови мебели, дограми и централно парно отопление. Не беше голям. Освен спалнята, имаше кухня с разширение, тоест нещо като кухня-дневна. Неговата гордост в нея беше шкафът за вино. Наричаше го ласкаво „Избата“. Хобито му беше да следи промоции и да купува хубави маркови вина на разумна цена. Беше се сдобил със специална поставка за тях и всяка вечер, още с влизането си в кухнята, отваряше вратичките на шкафа и се любуваше на колекцията си. 

И сега, докато чакаше поръчката си и отпиваше от чудесната реколта Каберне Совиньон, се взираше в дебелия зелен плик на масата, двоумейки се дали да го отвори сега или след вечеря. Върху него със силно наклонен наляво почерк и старателно изписани букви стоеше неговото име и адрес. В момента, в който посегна към него, му мина през ума, че когато го държеше преди малко в ръце той не беше зелен, а син и почеркът беше едър и равен. Зачуди се, дали не беше игра на въображението му. Все пак беше изморен от дългия работен ден. Реши, че по всяка вероятност преди това не е видял добре. Тъкмо се чудеше дали да го разпечата или първо да си вземе душ, когато чу непозната мелодия. Няколко секунди седя в недоумение, чудейки се откъде идва, докато се сети, че е звънецът за входната врата. Все пак това не беше обичайното му звучене, а не помнеше да го е сменял. И през ум не би му минало да прави подобно нещо. Предположи, че през деня е имало токов удар и настройките са се разбъркали. Изненада се от скоростта, с която бе пристигнала поръчката. Тези китайци си ги биваше. Той отвори вратата, но за негова изненада, там съвсем близо до него, вместо доставчика, стоеше симпатично стройно момиче, с прави черни коси, дълги до кръста и най-невероятните очи, които бе виждал. Трябваше му малко време, за да осъзнае кое беше странното в тях: едното беше небесно синьо, а другото изумрудено зелено. Всяко само по себе си беше красиво, но комбинацията от двете буквално го хипнотизира. Без да го остави да се осъзнае, тя се усмихна и показа прекрасните си остри зъбки, чиято форма издаваше, че е по-млада, отколкото му се стори на пръв поглед. Неочакваното ѝ появяване, а не на последно място и необикновеният ѝ външен вид, го озадачиха. Той остана безмълвен няколко мига, които бяха достатъчни, тя да поеме нещата в свои ръце:

— Може ли да вляза! Налага се да обсъдя нещо изключително важно с Вас.

Гласът ѝ беше топъл и мек, а тя – най-странното същество, което бе срещал. Дори не се замисли дали е красива. Тя сякаш идваше от друг свят, а той не беше готов да преглътне толкова нови неща наведнъж. Радослав не харесваше изненадите. Те нарушаваха спокойния ритъм, който си беше изградил. Прииска му се да затвори вратата между себе си и момичето, да се върне на дивана при чашата с червено вино и да забрави съществуването ѝ, но тя, явно предусетила посоката на мислите му, докосна с неестествено дългите си пръсти ръката му, което предизвика странно потрепване в корема му, и плъзгайки ловко гъвкавото си тяло край него, се вмъкна в дома му. Радослав продължаваше да стои като парализиран. Не знаеше как да постъпи.

— Важно е – подхвърли тя, пристъпвайки към кухнята. 

За сетен път се убеждаваше, че жените имат перфектно чувство за ориентация относно разположението на стаите в което и да е жилище. Не му остана нищо друго, освен да заключи вратата след себе си и да я последва.

– О! Прекрасен избор на вино! – похвали го тя с такъв тон, че той се почувства задължен да извади още една чаша и да ѝ сипе от скъпоценната течност. Уж не се имаше за стиснат, но виното си не обичаше да дели с никого. Особено с неканени гости, та били те – симпатични момичета. Тя пое чашата, дарявайки го с пленителна усмивка:

— Наздраве! – отпи неголяма глътка, задържа я за момент в устата си и преглътна. – Наистина си го бива.

Той гледаше това странно дете-жена и се опитваше да събере мислите си. В главата му затрептя далечен спомен. Някъде беше виждал подобни необикновени очи.

— А! Ето го! – възкликна тя, вземайки плика в ръце. – Още не си го разпечатал.

Радослав посегна да си го вземе, но тя протегна ръката, в която държеше писмото далеч от него, точно като при детска игра. Това движение извика образа на едно малко момиченце, тичащо по морския бряг. Ами, да! Вероятно беше тя. Опита се да си спомни името ѝ.

— Аз ти го изпратих… – чу я да казва. – Но после размислих. Не искам да го четеш!

— Защо?

— Мисля, че избързах с писмото. Все още не си готов и ще го разбереш погрешно. Виж, не знам какво си мислиш за мен, но аз не съм такова момиче.

Той понечи да каже нещо, но в този момент на вратата се позвъни пак и този път беше обичайната мелодия. Направи ѝ знак с ръка да изчака за момент и отиде да отвори на доставчика. Докато плащаше сметката, момичето се измъкна покрай него през вратата и се спусна надолу по стълбите. Той чу гласа ѝ от долната площадка:

— Благодаря за хубавото вино!

Радослав взе кутията с храна и погледна след гостенката си, но тя вече беше изчезнала. Чу само далечно ехо от стъпките ѝ, но дори и в това не беше сигурен. Все пак изпита известно облекчение, че толкова лесно се бе отървал от натрапницата. Дори не се замисли дали е красива. Сякаш беше прекалено слаба за вкуса му. А очите ѝ … До момента не беше срещал човек с подобни странни очи… Или беше? 

Тези очи… В тях имаше нещо близко и познато. Онзи далечен спомен отново опита да си пробие път към светлината. Тези очи и едно малко момиченце, тичащо по морския бряг. Последно я видя, когато беше на пет или шест години, а той на тринайсет. Още тогава се бе впечатлил от необикновената ѝ красота. Веднага си бе дал сметка, че не е срещал по-красиво дете. Красотата ѝ не се вписваше в общоприетите стандарти, но той не можеше да откъсне поглед от одухотвореното ѝ лице. Това деликатно същество притежаваше особено изящество. Виждаше я да се разхожда сама по брега, взряна в нещо зад хоризонта, видимо единствено за нея. Тогава тя живееше в селото, в което той гостуваше на роднини за по няколко седмици през лятото. Да, спомняше си добре как тя тича по брега и прескача весело вълните. Смехът ѝ огласяше цялата околност и караше хората да се усмихват. После един ден просто изчезна. Така и не я откриха, а родителите ѝ скоро заминаха в неизвестна посока. Не можеха да понесат да стъпват там, където тя бе тичала доскоро. Странна история.

— Анастасия – прошепна той. – Да! Точно така се казва. Анастасия… Сега би трябвало да е на 24 или 25.

Все още не можеше да определи дали е доволен, че се е освободил от присъствието ѝ, или е разочарован, че си е тръгнала.

Прибра се вкъщи и заключи след себе си. На масата в стаята стоеше празната ѝ чаша, а от писмото нямаше и следа. Предположи, че го е взела със себе си. Изми чашата, подсуши я и внимателно я прибра при другите в стъклената витрина. После седна да вечеря, но някак насладата от всичко беше изчезнала. Имаше странното усещане, че са го ограбили. Тя наистина беше взела писмото, но в края на краищата то си беше нейно. Чак когато привършваше бутилката, разбра какво го тревожи. Нямаше как да е сигурен, че тя е написала писмото и ако не беше нейно, тя в действителност му бе откраднала нещо, при това, по всяка вероятност, много важно, щом ѝ се бе наложило да действа по този начин, за да проникне в дома му и да се добере до него.

Още същата вечер се появиха сънищата. От онези, които не би искал да сподèля. Сънуваше я как идва в стаята му и сваля дрехите си, осветена единствено от пълната луна. Кожата ѝ отразяваше меката светлина подобно на порцелан. После лягаше до него и той потръпваше, когато усетеше ръцете ѝ по тялото си. Кожата ѝ беше гладка като коприна и не можеше да спре да я гали и прегръща. Не успяваше да види в тъмното разноцветните ѝ омагьосващи очи, но знаеше, че е тя. Заравяше лице в косите ѝ и вдъхваше невероятното ухание на тялото ѝ. То се запечатваше все по-дълбоко в съзнанието му. Тя шепнеше в ухото му „Не съм такова момиче…“, с което го възпламеняваше още повече. Тя беше точно момичето, за което винаги бе мечтал. Странно как не го беше осъзнал вечерта, когато получи писмото. Тогава тя му изглеждаше прекалено необикновена, за да я хареса. Всъщност тя беше точно такова момиче – ураган от нежност и страст. Харесваше му. Не искаше да си криви душата и да отрича. През следващите седмици го преследваше усещането, че действително имат връзка. Беше толкова реално, толкова истинско, че ако някой му зададеше въпроса дали си има момиче, вероятно щеше да отговори утвърдително.

Постепенно работата започна да му тежи. Нямаше търпение да дойде нощта и да бъде с нея, макар и само в сънищата си. Дните започнаха да му се струват ужасно дълги и отегчителни. Ходеше като зомби, все по-често забравяше да яде, дори спря да следи промоциите на вино, така че колекцията му взе да оредява. Започна да променя навиците си, градени с години. Вече нямаше нито сили, нито желание за каквото и да е след работа. Домът му престана да прилича на аптека. Дрехите му все по-често се търкаляха разхвърляни по леглото и когато искаше да си легне, просто ги преместваше на близкия стол. Кърпата за обувки изчезна някъде в бъркотията. Все по-трудно откриваше нужните вещи. Копнееше само за нощите и тайнствената посетителка от сънищата му. По нелепо стечение на обстоятелствата скоро изгуби втората си работа – като помощник готвач в ресторанта.

Сега пък се оказа, че не знае какво да прави с многото, внезапно освободило му се време. Вече не се чувстваше изморен и вечер започна да си ляга все по-късно. Една нощ си легна малко след полунощ. Чувстваше се бодър и изобщо не му се спеше. Повъртя се около час в леглото и тъкмо се канеше да светне лампата и да почете книга, когато чу странен шум. Приличаше на превъртане на ключ в ключалката на собствения му апартамент. Заслуша се. Стори му се, че чу тихото отваряне и затваряне на входната врата и леки стъпки в коридора. Лежеше неподвижно в тъмното, обмисляйки какво да прави, когато вратата на стаята му проскърца тихо и тогава я видя – нея, жената от сънищата си. За съжаление поради новолунието, светлината беше съвсем оскъдна и не успя да я огледа добре, но със сигурност беше тя и въпреки това беше напълно буден. Гледаше как се съблича. Дрехите падаха една след друга на пода нежно като есенни листа. Когато остана гола, тя се пъхна при него под завивката и плъзна ръцете си по гърба му. Целият се разтрепери. Този път определено не сънуваше. Тя беше истинска. Държеше я в ръцете си, прегръщаше я и я целуваше. И тогава тя го направи. Прошепна в ухото му между целувките: „Не съм такова момиче.“ 

Радослав не можа да се въздържи, без да се засмее. Момичето играеше някаква странна и безсмислена игра. Нямаше нужда да го прави. Беше обсебен от нея. Искаше да ѝ каже да не се притеснява. Да я успокои, че не си мисли нищо лошо за нея, че му харесва точно такава каквато е, с всичките ѝ странности, които ѝ придаваха необикновена екзотичност. Искаше да ѝ го обясни и да ѝ каже колко е щастлив, че това между тях не е сън, но тя се стресна от смеха му, скочи като ужилена от леглото и започна да се облича. Той светна нощната лампа:

— Почакай! Обясни ми какво става!

Беше красива. И то много. Как беше пропуснал да го забележи преди? Тя втренчи за миг необикновените си очи в неговите, докато закопчаваше копчетата на роклята си накриво. Беше я облякла на голо.

— Няма да разбереш… Не и сега.

Грабна бельото си от пода и хукна навън. Той скочи, наметна халата си и се опита да я догони, но тя беше необикновено бърза. Чу пъргавите ѝ стъпки няколко етажа по-надолу. После месеци наред си мислеше, че ако бе преценил правилно ситуацията и си бе направил труда да я последва по стълбите, нещата щяха да се развият по друг начин, но за съжаление през онази нощ не го стори. Когато се върна в спалнята, там още се носеше ефирния аромат на парфюма ѝ, а на перваза намери обеците ѝ, инкрустирани с правоъгълни черни камъни.

Тя разбира се не дойде повече, въпреки, че той умишлено не смени ключалката. Беше сигурен, че момичето има ключ за апартамента му и може би тайничко се надяваше тя да размисли и един ден да го използва отново.


За поръчки на книгата
https://knigite.bg/book_new.php?pid=456

2019-10-21 | Прочетена: 120