"Моята надежда, Надежда" - Катерина Добрева

Катерина Добрева | 2019-10-22


7.

Първите дни на ноември са студени. Само по униформа излизам навън. Опирам се на стената на едни блок до сградата на гимназията, вадя цигарите и запалката от джоба на дънките ми. Писна ми от всичко. Писна ми от всички странни погледи, писна ми от смотаните правила, писна ми от тъпата философия и майката на Тен. Вадя една цигара и я паля, след което дръпвам. Никотинът навлиза в мен и се задавям, а някой се появява и дръпва цигарата от ръката ми.

– Ето, пий вода – разпознавам гласа на Кристиян.

– Какво правиш тук?

– Наливам ти мозък в красивата глава! Как може да се тровиш с това? 

Измъква цигарите и запалката от мен и ги изхвърля в близкото кошче. Ядосан е, но аз не позволявам на никой да ме командва.

– Чакай, защо го направи?

– Ти сериозно ли ме питаш това? Защо, мамка му, искаш да се тровиш с това? 

– Млъкни! Не си ти този, който ще определя живота ми! – повишавам тон, без да ми пука кой може да ме чуе.

– И защо не? Защото давам всичко за теб? По тази причина ли? – изсрещява, а през лицето ми премина изненада. 

– Защото, по дяволите, не знаеш нищо. Знаеш само това, което виждаш и ти изнася, нали? Аз съм принцеса и имам всичко, което пожелая. Не виждаш всичко!... – и аз викам, а напрежението ескалира.

– Тогава ми го покажи – спира да вика. – Покажи ми го, защото ми пука, защото не си поредната принцеса, Надежда.

– Надя.

– Надежда.

– Надя.

– Надежда.

– Надя. – знае какво искам, защо продължава? Знае, че не обичам да ме нарича така. Какво цели, по дяволите?!

– Не, не, не! Надежда! Моята Надежда и ничия друга!

Той скъси разстоянието между нас и впи устните си в моите. Придърпа ме към себе си и зашептя в ухото ми. Пусна ме за секунди и звънна на Тен:

– На Надежда не ѝ е добре, покрий ни пред господина по физическо.

Затваря, хваща ме за ръката и в тишина ме замъква към едно кафене, поръчва ни чай, сяда до мен на едно диванче, прегръща ме и мълчи, чака аз да кажа нещо.

– Нали знаеш онези дни, които започват зле още от сутринта? В които просто не можеш да излезеш от страната на сънищата? – започвам.

– Да.

– Онези дни, в които всичко се обърква още в началото? Закъсняваш, бързаш, губиш ценно време, не успяваш...

– Да.

– Онези дни, в които имаш силно главоболие, трудно ти е дори да дишаш, защото си пълен с тъга, страх, напрежение?

– Да.

– Онези дни, в които искаш да легнеш и да заспиш, гледайки белия таван?

– Да.

– Онези дни, които са студени, празни, мъртви?

– Да

– Мразя ги, мразя ги, мразя ги!...

– И аз.

– Така ли?

– Да.

– Нима ти имаш такива дни?

– Всички хора имат такива дни.

– Така ли?

– На ръба си, висиш, малко ти остава да паднеш и също толкова малко да се изправиш. Всеки път падаш, нали? А знаеш ли защо? Защото бездействаш. 

– Не е вярно.

– Не е ли?

– Не е, ами онези, които вместо да ти подадат ръка, те бутат надолу?

– Те не са виновни, че ти се отказваш и падаш.

– Виновни са, че вися.

– Висиш ли сега?

– Вися.

– Знаеш ли какво е различното този път? 

– Кое?

– Че този път аз съм тук и ще те чакам, докато се изправяш. Спокойно и леко ще чакам и ще ти помогна.

– Защо?

– Защото ме боли. Когато ти страдаш, страдам и аз.

– Така ли?

– Така!

– Защо?

– ...

– Защо?

– ...

– Защо? Отговори ми!

– Защото ти си специална?

– Аз?

– Ти!

– Как?

– Ти си моето Слънце, моята Луна, моите звезди, моето злато, сребро, моето всичко, моят свят. Обичам сивото, но ти си цветното в моя свят и на мен ми харесва. 

– Защо съм цветното, а не сивото? Нали предпочиташ сивото? 

– Ти сива ли си?

– Не.

– Ти си цветна!

– Заради това, че съм бяла като сирене? Казвал си ми го много пъти.

– Не, защото имаш мечти, различни и уникални, разпалващи те. 

– Ясно.

– Ти си цветното в моя живот, в моя свят, защото си различна, защото си интересна и защото след всичко силата не те напуска. Винаги ме караш да се усмихна.

Той ме прегръща и не ме пуска. Облягам глава на рамото му. Този миг е така съвършен и не искам да свършва, но се налага скоро да тръгнем. Излизаме навън и той ми дава якето си. Крачим бавно и се държим за ръце, докато едни от последните листа от дърветата нежно падат на земята. Всичко е толкова вълшебно като момент от романтичен филм.

Влизаме в училище и продължаваме да вървим тихичко и да мълчим. И преди хората са ни виждали да показваме знаци на привързаност, но имам чувството, че знаят, че този път всичко е различно. Имам чувството, че ние сме Слънцето в този мрачен ден, а те планетите, които обикалят около нас, за да се скършат. 

Влизаме в стаята, Лора, Велина, Николай и Тен ни поглеждат, Кристиян взема якето си и те... Те просто знаят, че аз съм неговата Надежда. А аз осъзнавам – ако ние двамата сме Слънцето в този мрачен ден, то те са Меркурий. Те са най-бързи и обикалят най-бързо. И усещат най-много. Както Меркурий усеща най-много от топлината на Слънцето.

Останалите часове от учебния ден минават като минути. След като и последният звънец бие, Кристиян бързо изчезва. Излизам на двора и го виждам да прибира нещо под седалката на мотора. Поглежда напред, вижда ме и усмивка заиграва на лицето му. Прави ми знак да се приближа, сяда и ме чака. Заставам зад него и съм готова да тръгнем, но като онази тринайсета сутрин, той слива устните ни. Смигва ми, слагаме каските и тръгваме. Прегръщам го силно, но не защото ме е страх, а защото имам нужда да усетя неговата топлина, обич и опора, която ми дава.

Пристигаме след около двадесетина минути. Онова дърво. Той така и не ме заведе. Изкарва торба изпод седалката и ми помага да се кача. След това и той се намества. По-студено е от предния път и има повече вятър, но е толкова приятно. Само мисълта, че той седи срещу мен, ме стопля цялата. Вади шоколад и какво ли не, но аз не искам нищо повече. Ние двамата и парченца шоколад – същите като живота – тъмни на вид, невероятни на вкус и винаги недостатъчни!


За поръчки на книгата -  тук.

2019-10-22 | Прочетена: 160