Ако следваш сърцето си...

Тема на броя

Павлина Иванова | 2009-04-03


      Ако последваш сърцето си, когато разказваш голямата и вечна история на човешкия живот, къде ще стигнеш?
      На този въпрос може да даде отговор новата книга на Ина Крейн „Балкански ветрове”. Тя е за кръстопътните срещи, за миговете, които белязват съдбите ни, за изворите, които не пресъхват, подобно сълзите от човешките очи. Тя връзва фабули и открива тайни, натрупва познание за страсти, характери и разминавания, обърква и подрежда- идентичности, култури, социални пластове.
      Разказите в сборника говорят за мистичното, без да се устремяват към отвъдното, въвеждат в романтичния дискурс, като отварят, разширяват вътрешните граници на човешкото. Не патетично, а нежно, деликатно, ненатрапчиво, историите надмогват делнично-битовото през сюжета за необикновеното, за любовта като най- важното събитие, като „приказката на нашия живот, която създаваме сами”. Но и като болка, бяла магия, орис и саможертва, без които нищо не е същото... 
      Да правиш добро на другите, като им разказваш – някои смятат, че разказът е дори основата на хуманитаристиката/Янион/. Безспорно, разказът е начин за ориентиране в света, той е енергия, насочена към Другия, той създава съмишленици. Затова е особено важно днес – в „задъхването” на времената – да имаш вяра в разказа, в неговата сила и способност да изрази човешкото. 
      Авторката на „Балкански ветрове” носи в себе си тази вяра. Още в избора на композиционната рамка и първото заглавие -  „Легенда за балканската душа” - е предпоставена дилемата за противоречивите, но неотменими знаци на човешкостта. Неподправеното въздействие, автентичността, убедителността на тези разкази е в изразителните жестове на героите – „безкрайни като хоризонта”, възвисяващи към небесното и в същото време – земни, не-приковани към схематично-удобното, не-вгледани егоистично в себе си, а правещи трудния избор – да приемеш другия, Различния, да надмогнеш страха, предубежденията, недоверието. Ангелът, влюбил се в цветето на балканската душа, е обречен предано да го брани от ветровете, разкъсващи нежното му тяло, да лекува раните му, да го възкресява  отново и отново. Събиране и раздяла, постигане и унищожение, щастие и загуби, вяра и безнадеждност – в контрастите и антиномиите е цялата сложна, многолика и непостижима душевност на балканския човек.
       Дали тя може да бъде близка и познаваема, доколко мистичната й тайна и тъга може да се превърне в споделена радост от усещането за свое, родно, любимо? Ако откритостта и доверието към читателя са условията за това, целта е постижима.
       Тази книга е за продължаващия през целия 20 век/ и вече различен днес, но незавършил/ Разговор за Другостта, за нашето отношение към нея. Предизвикателството е живо – след илюзията, че обществото ни е толерантно към различните и ги приема, имаме нужда от точно такива послания – че Обичта ще ни сближава, че винаги Нейната История е най-значимата, че няма да се върнем във времената, когато господ е ходел по земята, но можем да се надяваме, че падналите влюбени ангели все още са тук...
       В добрите традиции на българската литература – на големите разказвачи като Димитър Талев – е малката книга на Ина Крейн. Безизкусно, не-носталгично, но предизвикващо светла печал – заради докосването до истинското – разказите от сборника водят читателя през топоси, в които „брод няма”, през привични наративи и потискани емоции, за да ни докажат, че избор все пак има, че не сме богоизоставени, ако останем верни на себе си.
        Светът е наистина голям и спасението дебне отвсякъде, по думите на Илия Троянов, ако... 
        Ако „глътката любов”, „следващата песен”, идната прегръдка на ангела е дочакана без парещата като „коприва” болка на безлюбовието и отхвърлеността от чужди и свои... Ако вярата, че трябва да се бориш, за да заслужиш друга съдба, не отредената, стане бликнал извор на смирение и доброта, като у Илия от разказа  „Коприва”  - ще отстъпиш заради щастието на друг и ще родиш надежда, по-силна от привичните представи за доброто и злото, защото в живота те често са повече от съвместими и трябва сякаш да режеш на живо, за да ги разделиш – в плътта на живота те са едно. И болката им е една – как да решиш коя е по-добрата религия, щом християнинът е готов да се откаже от всичко заради мюсюлманката и обратно – друговерецът е способен на всякакви жертви, дори на отказ от вярата,  когато тя е пречка за осъществяването на завладяващото като природна стихия чувство/”По-добрата религия”/.Всъщност единствената човешка религия, която покорява героите – страстна, жизнелюбива или изпепеляваща – е Любовта. Тя преобръща  светоусещането им, в нея те стават неспокойни, неопределени, вечно променящи се като Протей и винаги едни и същи – обичащи и предани. Тихото и упорито покорство на любовта, мълчаливото носене на безценния й дар, всеотдайното й служене докрай – това е пленителното в тези разкази. Дори когато се опитват да ни убедят, че не портретуват любовното чувство, то издайнически напира под наложеното външно безразличие, под обещанието за лесна, повърхностна, безконфликтна връзка / „Това е само секс”/. И не страхът от моралния или обществения „съд на честта” възпира Соня и Алекс в признанието за взаимността на чувствата, колкото ненужната гордост и желание да „съвпаднат” със собствените си желания и обещания. С „договора” за нелюбов модерният човек осъществява бягството и отчуждението от себе си, невъзможността да бъде себе си.
       Така неумолимо и безвъзвратно загубва хармонията, безсмъртието, смисъла, не намира спокойствие, и това е упадък и обреченост... Само в редки и сякаш случайни мигове може обаче  да се докосне интуитивно до най–дълбоки прозрения, да възстанови всички „свързаности”, които го удържат в света на човешкото. Живи и мъртви са заедно тогава, когато някой Селим запява така, че душите възкръсват за нов живот и дори случайният непознат/рокерът/ подхваща неканен мелодията – за да изпрати поздрав към вечността, в която обичаните от нас – от теб, от мен, от другите – са винаги заедно. Там не ни отнемат онова, което ни принадлежи, никой не властва над любовта, раздорите и омразата не поглъщат никого, там е цяло и живо цветето на балканската душа...
       Но нима тук, в света на безприютността, загубите и паденията, нещо може да ни принадлежи? В несъвършения и объркан свят лудостта на чувствителните и невинните
/ Шекеран/  може да бъде разбрана и „опитомена” само от нежната обич на онези, чиито сетива за прекрасното са съхранени свежи, незакърнели от грубостта и жестокостта на разпадналите се, разбягващи се като галактики светове на „тукашните хора”. Да „не си като другите” във фикционалния свят на „Балкански ветрове” е неотнимаемо човешко достойнство, знак за необикновеност във външно еднаквото, подобното, познатото.
      И слънчевите усмивки на грейналите пред Коледа детски лица, и мъжката болка за спасения, но без време отишъл си след раждането на внучето Сали, и измисленият брат на Олга–Смилен – всички се изгубват в мъглата на спомена за сбъднати или недоизживени копнежи, в мистиката на съня, от който излизаме преродени. Като стария дядо Георги, за когото Лудия е най-верният приятел, защото с него може да сподели, да се пошегува, да помечтае – за женската красота и за женската любов, без
които животът посърва и изтлява безнадеждно. И за добротата, без която е налудничава 
и безсмислена всяка рефлексия, всяко вглеждане в другия. За да не изпаднеш в ступора на безвремието и вцепенението пред собствения образ в огледалото, нужни са ти и двамата – дядо Георги и лудият Тони.
       Светът като търсене на любовта и смисъла, като проглеждане и ослепяване, като заблуда и изцеляване – до края на времената, каквито и да са те... Светът като неспирно 
движение към тайната – оттласкване и приближаване – и винаги промяна, незавършеност...И дописване. И оцеляване...на смисъла, на поезията, на живота.
       Така – със завръщането към дълбинното и непоправимото неподправено – сборникът на Ина Крейн разширява онези смислови полета, в които сегашният човек 
полага опорите на битието си – любовта лудост и несигурност, глътка свобода и миг щастие, добротата – против  безумната алчност и безчовечност. Обичта  - срещу „же-
лязното” недоверие, „желязната” решимост да мразим? Но до края на дните си не омразата носим в сърцата си, а превъплъщенията на любовта – дете, сълза и святост.
        В отчайващо унифицирания и разомагьосан постмодерен съвременен свят книги
като „Балканските ветрове” на Ина Крейн носят уханието на предвечна младост, жизненост и страст, на различност, на възстановени смисли и вяра – като възраждащият се феникс-цвете на балканската душа, в което отново и отново ще възкръсва - Духът ни.




2009-04-03 | Прочетена: 1727